Жрицата на змията

Спътниците му спряха.

— Къде? — запита Боян.

— Ей онова, изсъхналото!

Утита разчисти с ножа си проход до дървото, откърти парче кора и го донесе на мисионера, който веднага го схруска със зъби.

— Хинин! — промълви той. — Тайната на инките, скъпоценният прах на езуитите, с който според легендата е била излекувана от треска графиня Чинчон…

Той натъпка останалата кора в джобовете си и продължи напред. След няколко крачки добави:

— Не варварите сринаха Рим, а маларията. Не персите и индусите спряха Александър Македонски, а маларията. Не Кортец победи ацтеките, а маларията… Все маларията — бичът на човечеството. Тя ще изтреби и индианците от Амазонка. Тя ги прави пасивни, равнодушни, безплодни…

Боян не се сдържа:

— Тогава защо не им дадете хинин, много хинин? Защо не ги засилете с хинин?

— Аз тук не съм лекар. Лекувам между другото. Първата ми задача е да спася душите им.

— Ами ако измрат, преди да сте спасили душите им? — пресече го Боян. — Какво ще спасявате тогава?

Мисионерът млъкна. Сви вежди. Стисна челюсти. По слепите му очи се издуха две накъдрени вени. Но скоро се овладя. Гърдите му не можаха да сдържат една дълбока въздишка:

— Млади човече, казах ви веднъж. Не разрушавайте илюзията ми, че и аз върша нещо добро, че и аз съм полезен…

За пръв път Боян изпита съчувствие към тоя суров проповедник, съжали за всичко, което му каза.

Скоро пътя им пресече един пресъхнал ручей, чието русло представляваше застинал поток от тиня. Индианецът опита да го прегази, но затъна до пояс и другарите му едва го измъкнаха на сухо. Наложи се да избиколят, докато достигнат брод или теснина, която биха могли да прескочат.

Из тинята пълзеше някакво животно. Гущер или змиорка?

— Двойнодишаща риба — позна я Джексън. — С хриле за водата, с бял дроб за сушата. Впрочем не истински бял дроб, а плавателен мехур, но върши работа. Диша. Кажи-речи, земноводно. По-право, прадядо на земноводните.

Чудната риба догони един речен краб, сгриза го и тръгна назад по следата си, нагънала тромаво тяло, като си помагаше с немощните си перки, прилични на увиснали върви. Допълзя до една дупка, пълна със замътена вода, и се цопна вътре.

Пътешествениците не спряха. Достигнаха удобно място, прескочиха калния поток и свърнаха обратно към реката. Когато напреде им отново лъсна бляскавата й повърхност, те едва не извикаха от изненада. До брега, спряна от един потопен пън, се поклащаше малка пирога.

Утита разгледа тинята. Нямаше никакви следи. Значи, никой не беше слизал от лодката. Никой не ги заплашваше. Изглежда, това беше лодката на някой от убитите вчера индианци.

Изтеглиха я до брега. Опитаха се да се сместят вътре. Но тя не ги удържа. Наклони се и се преобърна. Тримата се измъкнаха на брега мокри. Свалиха дрехите си да поизсъхнат, а те седнаха да изядат костенурката, която улови индианецът. Но мисионерът отказа. Треската, макар и притъпена от хининовата кора, отново го надвиваше.

Утита смени превръзката му и постави нови листа. Раната заздравяваше бързо.

Джексън опита да се пошегува:

— Маймунската терапия се оказа ефикасна. Види се, ще трябва по-често да се консултирам с моите опашати колеги. Защото техният специалитет е по-добър от Баеровите препарати.

Боян усети, че нещо кацна на ръката му. След него второ, трето. Погледна — зелено кръгче, а шава. Взря се по-добре и разбра. Мравки-листорези. Изгризваха кръгчета от листата и се спускаха надолу като с парашути. После ги помъкваха към гнездата си.

Но това не задържа вниманието на Утита. Не го засягаше. Той видя друго нещо и скочи.

— Вкусно ядене! — рече индианецът, хвана се за стъблото на близкия филодендрон и запълзя нагоре. След минута се върна с няколко плода, подобни на къси царевични мамули.

Утита и Боян си поделиха единия кочан, другите предложиха на болния. Боян изяде дела си с истинска наслада. Свеж и ароматен, подобен на ананас. Стори му се, че не е ял нещо по-вкусно. А може би беше прегладнял и затова всичко му се услаждаше.

Нощта ги завари на същото място. За да не личи огънят им, пътешествениците влязоха навътре покрай потока. Археологът и мисионерът заспаха начаса, а Утита остана да бодърствува. Към полунощ Боян зае поста му, а индианецът се сви за сън.

На заранта Боян предложи:

— Да поставим катаморани, какво ще кажете? Да не се преобръща.

Другарите му го послушаха. Привързаха леки дървета от двете страни на пирогата. Сега вече тя ги удържа. Те натиснаха отсечените за целта дълги бамбукови пръти и я подкараха покрай брега.

Към обяд Утита съгледа лодката на Фернандо и Камюс. С разтуптени сърца тримата скочиха на брега и почнаха да викат спътниците си. Никой не им отговори.

Изчезнали, но къде? Какво ги бе сполетяло? Защо бяха тръгнали напред, без да ги дочакат?

Внезапно Боян извика:

— Тук е!

Другарите му го изгледаха в недоумение.

— Някъде съвсем наблизо! Спомням си!

Той притича нагоре по реката и след стотина метра се изправи пред познатата каменна статуя.

— Ето я!

Джексън и Утита гледаха мълчаливо.

— Аз лежах тук — посочи археологът. — Ягуарът дойде оттам. А девойката със змията се подаде зад това дърво.

Той погледна към реката.