Жрицата на змията

Полежаха малко, само няколко минути. Фернандо нямаше навик да седи бездеен, да дреме, да чака, когато до него, може би някъде съвсем наблизо, има съкровище за милиони, може би за милиарди.

Той се надигна и измери с очи разстоянието до прозореца. После запълзя уверено по стената. Ръцете и краката му опипваха всяка пролука между каменните блокове, всяка неравност и се вкопчваха в нея. Той достигна отвора, повлече се по корем и опита да се измъкне навън. В този миг, тъкмо когато беше повярвал, че е свободен, пред лицето му блесна острието на едно копие.

Преди да се дръпне назад, Фернандо успя да зърне един площад, застлан с едри плочи и ограден с огромни каменни сгради, пред които се изправяха като почетна стража няколко каменни брадати мъже. От двете страни на прозореца стоеше по една амазонка с копие.

Фернандо се свлече обратно.

— Сега не може — рече запъхтян той. — Ще опитам довечера.

Шум от много стъпки прекъсна мисълта му. По стълбата се зададе голяма група. Няколко стари амазонки свалиха три трупа и ги положиха на отсрещния одър. После си отидоха тъй безмълвни, както дойдоха.

Бразилецът се надигна да ги разгледа.

Неволно възклицание се изтръгна от устата му:

— Нашите!

Наистина бяха мисионерът, Боян и Утита.

Восъчнобледи, неподвижни, безчувствени.

Мъртви ли бяха? Тогава защо ги носеха тук?

Той опипа пулса на Боян. Биеше. Слабо, но равномерно. Живи бяха и останалите. Дали и те бяха ранени с парализиращите стрели? По телата им нямаше рани. Тогава? Изглеждаха само приспани от някаква силна упойка.

След малко тъмничарката се върна, придружена от двете пазачки, и наля в устата на спящите някаква тъмна течност. Преди да си отиде, тя отново ги изгледа с печалните си очи. Но лицето й оставаше все тъй безучастно и студено.

И тоя път тя излезе мълчалива, без да отговори на въпросите, с които я обсипа Фернандо.

Не мина половин час и Утита се събуди. След него отвори очи Боян. Остана да лежи в унеса на упойката само Доналд Джексън.

Първият предмет, който привлече вниманието на археолога, беше глиненото гърне. Съзря го, преди да е видял другарите си, преди да е забелязал Фернандо и Камюс. Опита да се надигне, но силите не му достигнаха. Все още беше много слаб. Само го посочи:

— Дай ми го!

Жак Камюс му подаде гърнето. Боян тутакси го пое и го завъртя в ръце.

— Вплетени дракони! Такива шарки, или почти същите, се срещат по керамичните изделия и другаде… Но къде? Къде?…

Той се сети:

— В Месопотамия! На другия край на земното кълбо. При разкопките на древната Ниневия.

Внезапно той видя Фернандо и Камюс.

— А вие? Що дирите тук? И къде впрочем сме сега?

— При жените-господарки — отговори Утита.

— В Златния град! — добави Фернандо.

Боян се изправи. Пристъпи до зида. Заговори си сам:

— Същите циклопски блокове. Безупречно изгладени, споени без хоросан, само натрупани един връз друг…

После видя и мисионера. Сложи ухо на гърдите му. Фернандо побърза да го успокои:

— Напипах пулса му. Скоро ще се събуди и той.

Боян се обърна към него:

— Как попаднахте тук?

— Улучиха ни с парализиращи стрели. Тъкмо открихме Тайния вход. А вие?

— Ние… — Боян се замисли, без да си спомни — ние…

Утита го подсети:

— Влязохме в Мъртвата гора.

— Мъртва гора? — възкликна Камюс. — Съществува ли?

Утита отговори:

— Всички индианци са чували за нея. Мъртвата гора — по-опасна от всички отровни змии, от всички каймани и всички ягуари заедно, по-опасна от всички пиранхи на Скритата река…

Докато траеше този разговор, Доналд Джексън се събуди и се намеси със слаб, треперещ глас:

— Слушал бях, че в Америка има такова дърво — манцинела. Можело да отрови човек от разстояние. Но все не вярвах, не допусках… Малко ли измислици се носят по света?… А ето! Учудва ме и още нещо… Спомнете си, дърво до дърво, цяла гора от същия вид като плантация…

Боян подхвърли:

— Защо да не допуснем, че е засадена от хора нарочно, с тази цел, като крепост?

— И то каква крепост! — възкликна мисионерът.

Фернандо прекъсна разговора им:

— Ясно, че съществува Мъртвата гора. Но как да се доберем до златото, ако го има, и как да се измъкнем, да надхитрим тези дивачки?

— Ние не сме дошли да крадем злато — разпали се Боян. — И не да бягаме, а да се сближим с тия хора, да им помогнем.

Камюс го пресече грубо:

— Ако искаш, помагай! Аз съм дошъл за злато. Добера ли се до него — дим да ме няма. Нищо друго не ме засяга! Нищичко!

Археологът се изправи.

— Аз ви доведох тук.

Фернандо се засмя самоуверено.

— Знаеш, че се разделихме отдавна. И без теб намерих града. Сам. Затова ще правя, каквото реша.

— Рано е за разправии — намеси се мисионерът. — Ако почнем така, няма да спечелим нищо. Нека разберем къде сме, какво има около нас и най-важното — да не се делим.

Обади се и мълчаливият Утита:

— В града на господарките се влиза мъчно. По-мъчно се излиза. Утита е живял тук три луни и не знае как да излезе. Навсякъде стени от камък, а зад тях — Мъртвата гора…

Жак Камюс побутна Фернандо.

— А картата? Изходът не е ли означен?