Жрицата на змията

— Градът е ваш! На обречените! Живейте! До Новата луна!

Обърна се и влезе в храма. Бронзовите врати се затвориха след нея тежко. Пътешествениците останаха сами, замаяни от невероятната гледка, която се разкри пред тях, зашеметени от това струпване на каменни колоси, храмове и пирамиди, потиснати от мисълта за предстоящата си участ, пред неразбулената загадка на този тайнствен град.

Фернандо промълви с блуждаещ поглед:

— И все пак… Дори само този кръст заслужава всичко!

С гръб към града, без да снеме поглед от затворената врата на храма, Жак Камюс добави:

— Заслужава!

Боян неволно погледна към смрачаващото се небе. Луната се бе откроила на запад като преполовена златна монета, захвърлена в безкрая.

Първа четвърт!

Още двадесет дни живот. И после…

Каква ли участ им се готви?

Той тръсна глава. Наистина, не се ли уплете лекомислено в тази авантюра, не замеси ли съвсем безразсъдно в нея и своите другари? Как можеше да повярва — сега свободен, силен… А след двадесет дни…

17

Атлиан, главната жрица на Свещената змия, напоследък изгуби покоя си. Потисната от необяснима меланхолия, тя ходеше умислена и разсеяна. Понякога пък я обхващаше диво желание да запее, да се смее и тя едва сдържаше тези непознати изблици на веселост, които сред печалните жители на Свещения град щяха да зазвучат като чудовищно светотатство.

Навярно беше болна. Някаква неизвестна болест, срещу която оставаше безсилна горчивата кора от дървото на здравето. Не беше треска, при все че страните й бяха поруменели повече, очите й блестяха с трескава влажност, а сърцето й биеше учестено.

Забраниха й да се движи из града, когато има чужденци, затова тя посрещаше сама изгрева на слънцето в малкото капище над скрития в земята Храм на змията.

А в това време народът се бе струпал край гигантската пирамида на слънцето в центъра на града. Над каменните сгради се носеше химнът на слънцето. Амазонките призоваваха своя ПРЪВ бог и създател, приканваха гола се яви пак над света, литнал върху златната си ладия, да пръсне злите сили на мрака.

И ето първите лъчи плиснаха топлата си руменина върху каменните изваяния на десетте слънчеви синове, които стояха на вечна стража край бащиния си храм.

Човешкият хор извиси глас в неудържимо ликуване.

Но после, сякаш изплашен от собствения си изблик на радост, бавно затихна. Замря.

Замря в неподвижно очакване, с прострени напред длани и жрицата Атлиан, коленичила пред златния идол на Змията.

И отново настана чудото. Всекидневното, вечноповтарящо се чудо. Каменните синове на слънцето подхванаха прекъснатия псалом, запяха тихо през стиснати устни, вдигнали очи към небето. Песента им се усилваше, звучеше, ехтеше над смълчаното множество и се възнасяше нагоре към божествения носител на светлината и живота.

После каменният хор притихна. Синовете на слънцето се смълчаха, потънаха в своето сурово величие, за да наберат сили за новия псалом при Следващия изгрев. Загадъчни и надменни.

Множеството се разотиде. Започваше обикновеният ден.

Атлиан се изправи. Насреща й зееше входът на подземния храм, издялан от черен базалт във формата на гигантска змийска глава. Тя влезе в зиналата зъбата уста, заслиза надолу по стръмното стълбище и отвори масивната бронзова врата на храма.

Отгоре, през кръглия отвор на каменния таван, струеше слънчев сноп и се плискаше в огромната мраморна змия, отразяваше се в нея, разсейваше се, сякаш грееше самата статуя е меко матово сияние. От отсрещната стена я гледаше с бели безизразни очи богинята на земята и майчинството — жена със змийска глава. Стените околовръст бяха украсени със замайващи плетеници от змии и птици, от злокобни хибриди змии-жени. Чудовищни каменни змии пълзяха навред. Груби барелиефи изобразяваха Великата змия, която мъти яйцето на света. Яйцето се е пукнало вече, създало земята и небесния свод. В друг барелиеф богът на слънцето навлиза с ладията си в устата на змията, за да премине през тялото й, преди да изгрее пречистен и обновен. Десет колони, наподобили изправени кротали с птичи пера подпираха медния купол, по който се увиваше чудовищна змия, захапала опашката си.

Вечната змия! Символ на безначалната и безконечна вселена. Символ на вечния кръговрат, който започва и свършва със себе си. Начало и край, слети в едно, отделни и в същото време неделими.

Под краката на жрицата се спускаха в концентрични каменни вълни стъпалата на просторния амфитеатър, в чиято основа зееше Свещеният кладенец. На дъното му, на дванадесет метра под най-ниската каменна скамейка, блестеше като полиран оникс Басейнът на змията. А встрани от каменната уста на една озъбена змия струеше поток от вода, който се изливаше в друга змийска уста под него. Там водата се разделяше на два водопада, които пълнеха две змийски уста под тях, разклоняваха се отново и е шум се стичаха в басейна. Каменното ехо отразяваше шуртенето на водата в глуха монотонна музика, която не затихваше ни денем, ни нощем.