Жрицата на змията

До, Тайния вход тя слезе на брега, а змията се гмурна под водата. Атлиан се вмъкна в хралупата и притича по влажния проход. Достигна Храма на змията, спусна се до пиедестала си в Свещения кладенец по изсечената в стената стълбичка.

Змията я беше преварила, подала от басейна дългата си шия, очакваща, с раззинати челюсти.

Атлиан отмести един камък в стената, посегна и измъкна оттам една водосвинка. После я подхвърли в устата на чудовището.

Жертвоприношение пред бога, награда и благодарност за благосклонността му.

Богът беше стар, много стар, изгубил предишната си пъргавина и ловкост. Очите помътнели, без някогашната си острота. Не можеше сам да ловува. Дори най-тромавите обитатели на реката и крайбрежието му избягваха. Без своята жрица щеше да загине от глад. Впрочем всичките им богове разчитаха само на човешките жертвоприношения.

Змията погълна жертвата си, после се изви и потъна в басейна сред клокочещ водовъртеж. Жрицата се изкачи горе, премина през надземното капище, излезе на площадката върху покрива му.

И там, скрита зад парапета от сплетени каменни змии, надзърна долу. Но бързо се дръпна. В подножието на храма, където лежаха на стража каменните змии, стоеше белият мъж, разгневен и нетърпелив, а две амазонки с прострени копия препречваха пътя му.

Тя усети, че сърцето й бие учестено, очите й се премрежват, нозете отмаляват. Някаква сладка отмала. Сладка и досадна. Като примка, като коварна паяжина, която я омотава, отнема силата и волята й за борба.

И отново старият въпрос — настойчив, недаващ покой. Защо го спаси? Защо излекува раните му? Защо го отнесе върху гърба на змията до оня далечен бряг, упоен и непомнещ. А след това, когато разбра, че групата на белите мъже идва към града, защо нахрани змията тъй богато, защо я пресити, та да не им стори нищо? Защо попречи на другарките си да ги убият още когато влязоха в Скритата река?

Затова ли — да го види пак, да се измъчи още повече от своето безсилие, да го види как умира, смазан от змията-бог?

Тя захлупи лице в дланите си и зарида. Знаеше, това също беше забранено в техния град, срамно безчестие. Но не можеше. Трябваше да се изплаче. Трябваше!

Плач от мъка, от жал. Плач и от гняв. Той, той беше виновен! Само той! Нека да умре! Защо я измъчва така? Защо смути живота й? Може би е магьосник, демон в човешки образ, дошъл да покори душата й.

Наистина, какъв е той?

Дошъл като бог от небето, защо не може сам да се спаси? Не е ли и той бог? Обикновените смъртни не летят.

Или пък е захвърлен тук от боговете? Захвърлен, за да я накажат, да разкъсат сърцето, й.

Защо? Защо?

Някой докосна рамото й. Тя се извърна. Беше Осло, главната жрица на слънцето.

— Атлиан — рече тя. — Последвай ме!

Смутена, че я завариха със сълзи на очи, девойката тръгна послушно подире й по Тайния вход под земята, който свързваше Храма на змията с Храма на слънцето. Изкачиха се по стръмните стъпала във вътрешността на пирамидата и достигнаха горната зала, където Боян и другарите му бяха научили присъдата си.

Пред каменната статуя гореше вечният огън, емблемата на неугасващото слънце. Сиянията му се боричкаха в немирна игра по гигантските колони и по каменните изваяния, като попиваха в мрака на високия таван.

Отново проговори същият старчески глас:

— Осло, остави Атлиан сама при мен!

Жрицата на слънцето се оттегли с поклон зад бронзовата врата. Излезе с едва доловима усмивка. Честолюбиви мисли се въртяха под тежката черна плитка, зад полуспуснатите клепачи. Надежди. Ако не за друго, то поне за власт. Ето жрецът е стар. Ще си ходи скоро от тоя свят. Няма друг жрец мъж, който да го замести. Няма друг, който след него да тълкува висшите тайни. Ще го замести жрица. Или жрицата на змията, или жрицата на слънцето. Преди да отвлекат Атлиан от баща й, преди дванадесет години, никой не би оспорил правото на Осло да замести Върховния жрец. Но сега тая бледолика жрица отне първенството й. Когато има бяла амазонка като прадедите, тя става Върховна жрица. А когато няма… Защо тогава да не изложи Атлиан? Защо да не я смаже, когато тя сама не държи за своята власт?

Гласът каза:

— Атлиан, дъще! Боговете са решили да излеят върху теб своето благоволение.

Девойката трепна. Тя знаеше, благоволението на жестоките богове беше жестоко като тях, сурово и неразбираемо.

Тя приведе чело.

— Аз също идвам да моля за благоволение.

— Кажи! — подкани я ласкаво гласът.

Атлиан преглътна. Знаеше, че това, което ще иска, е дръзко, нечувано, но не можеше да му се противопостави. Тя отвори уста и от тях излетя не молба, а стон, ридание:

— Не ги убивай!

И се отпусна на мозайката, смазана от мъка.

— Атлиан — подхвана отново гласът, равен, безчувствен и безстрастен, каквото беше каменното изражение на статуята. — Знаеш ли какво приказваш, чуваш ли се? Знаеш ли, че някой от тях би могъл да избяга, да отнесе вестта за Свещения град, да повлече подире си техните ненаситни пълчища? Знаеш ли какво дирят белите? Знаеш ли, дъще?

Атлиан мълчеше.