Читаем Жрицата на змията полностью

Доналд Джексън го последва.

Тръгна с тях и Утита, равнодушен, отчаян, изгубил волята си за борба, изгубил дори охота за живот. Всяко негово движение, всяка мимика издаваше примирението пред участта, на която беше обречен. Жените-господарки бяха решили да умре и той щеше да умре. Нямаше сила на света, която да го спаси. И все пак привързаността му към двамата бледолики го караше да ги следва, да ги развежда, да им показва всичко, което знаеше за тоя каменен град.

Малките амазонки крачеха живо, с изпънати като лъкове тела, от които лъхаше сила и стоманена пъргавина, но от лицата им, макар и по детски нежни, вееше все същата сурова безучастност, същата стаена мъка, същото отчаяние, което излъчваха, всички лица на тоя чуден град. Детски лица, преждевременно остарели. Детски устни, непознаващи усмивка. Детски очи, невидели радост.

Те излязоха извън градските стени и почнаха да се упражняват в стрелба с лък. Улучваха безпогрешно, от такива разстояния, които Боян смяташе недосегаеми за техните оръжия. А какви ли стрелци бяха възрастните амазонки?

Нямаше смисъл да остават повече. Девойката не беше между тях. Тримата тръгнаха покрай градската стена. В ивицата земя между стената и обграждащата я гора се зеленееха ниви, из които работеха амазонки.

Боян ги огледа една, по една. Не! И тук я нямаше!

После се обърна към мисионера:

— Погледни! Само американски растения, само такива растения, които преди четиристотин-петстотин години, преди откриването на Америка, са били непознати на европейците. Царевица, батати, картофи, тютюн, домати, пипер, фасул, слънчоглед, ананаси, фъстъци. И нито една земеделска култура от Стария свят. Нито пшеница, нито ечемик, нито лук, нито зеле, нито ориз. Не възприемат нищо ново. Само минало.

Жените продължаваха равнодушно работата си, сякаш не ги забелязваха. Едни копаеха, садяха някакви семена, други беряха памук, късаха царевични кочани. Върху невисоките доматени храсти висеха дребни алени плодове, а наред с тях цъфтяха китки жълти цветове.

Боян откъсна един царевичен мамул.

— Колко много може да ни каже това скромно растение — рече той. — Само трябва да разбираме езика му. На всички е известно, че прародителят на царевицата е непознат. Сякаш така е паднала от небето. Няма дива форма. Само културна царевица. Ако мога да се изразя така — най-културното растение, напълно свързало съществуването си с човека, напълно зависимо от него. Ако не е човекът да я засее, тя ще загине, ще изчезне от лицето на земята.

Утита, който го слушаше мълчаливо, се обади внезапно:

— Тя не е расла винаги на нашата земя. Донесли са я белите богове, отдавна, след потопа.

Боян се оживи.

— Кои са я донесли?

— Белите гиганти. Наричали ги карас. Дошли от север. Построили много градове. Направили каменните хора край реката. Написали знаци по скалите. После отишли на запад, в планините. Изчезнали. Но оставили царевицата.

Боян се обърна към мисионера:

— Същото предание съществува и сред потомците на инките в Андите. Тайнственото племе карас основало град Кара до Манти. После навлязло по река Есмералда и основало, град Кито. Господствувало в Еквадор четири века. Разбил го инкът Тупак Юпанки през 1450 година и направил Кито своя втора столица след Куско. Племето изчезнало, но оставило своята култура. Научило туземците да отглеждат царевица.

Очите му блестяха. Речта му беше станала възбудена, неспокойна, радостна.

— Най-чудното е друго. Не това. Още преди Колумб да слезе на американския бряг, в Африка, на Гвинейското крайбрежие, загадъчното племе на йорубите отдавна отглеждало царевица. И още едно съвпадение — йорубите също балсамирали мъртвите, принасяли на слънцето човешки жертви, тачели свещени животни, гадаели по животински вътрешности… Значи, царевида й на изток, й на запад от Атлантическия океан. А прадядото й го няма никъде. Тогава? Защо да не предположим, че нейната родина е била някъде между Африка и Америка? Че е съществувала суша, която после е изчезнала, потънала в океана от някаква страшна катастрофа — потоп, както го наричат по целия свят? Защо да не допуснем, че жителите на тая тайнствена страна са разнесли своето главно растение навред, докъдето са достигнали?

Мисионерът сложи ръка на рамото му.

— Ти дириш Атлантида?

— Защо не? — оживи се Боян. — Еднаква цивилизация, еднакви култове и предания. Като почнеш от разказа на Платон, та стигнеш до индийските легенди. А и геологията потвърждава такова допускане. Имало е някаква земя в Атлантическия океан, която препречвала пътя на Гълфстрийм, връщала го обратно на юг. В това време ледена броня сковавала Европа и Северна Америка. После Гълфстрийм потекъл на север. Защо? Защото тази земя изчезнала. Европа се затоплила. Ледниците се стопили. Дошъл краят на Ледниковия период.

Доналд Джексън сви примирително; рамене.

— Не споря. Ти си специалист. Може това да е причината за заледяването, може наистина да има сходство в най-древните цивилизации на Стария и Новия свят. Може. Аз знам едно — атлантите не са били индианци, още по-малко индианки…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века