Читаем Жрицата на змията полностью

Изведнъж водата заклокочи. Докато Боян се опомни, чудовищната анаконда изплува от басейна, засъска, раззина челюсти. Младият археолог се хвана мигновено за въжето. Ала преди да се подеме по него, змията го удари с глава и го свали на пода. Той понечи отново да се изправи. Но не успя. Разлютената глава фучеше, вперила в него стъкления си поглед, и се поклащаше като гигантско махало.

Боян се отпусна примирен. Впрочем какво значение имаше днес или след три дни? Нали все трябваше да умре.

Да умре, без да я е видял?

В тоя миг я видя. Тя застана върху пиедестала си и удари с каменния чук.

Един път. Пауза. Втори път. Пауза. Трети път.

Това значеше: върви си!

Но змията не си отиваше. Беше прегладняла, подготвяна за жестокия празник, за богатото угощение, което й беше отредено.

Атлиан скочи долу, забравила всичко, изправи се пред озъбената й муцуна и я заблъска с юмруци.

Гигантската анаконда се поколеба. Такова нещо не й се бе случвало друг път. Но отстъпи. Отдръпна се, като не спираше да съска и да се заканва.

— Бягай! — извика Атлиан на шуарски език. — Бързо!

Той се хвана за въжето и запълзя нагоре. Достигна края на кладенеца. Стъпи върху най-долната скамейка на амфитеатъра. Тогава погледна надолу. Чудната девойка беше прегърнала дебелата шия на чудовището и то я издигна послушно на пиедестала й. Тогава тя отмести камъка в стената и нахвърли в устата му всички водосвинки, които се намираха там. Заситена, доволна, змията се скри под водата.

Тогава Атлиан се изкачи при Боян по тясната стълбичка.

— Защо идваш в храма? — запита тя. — Не знаеш ли, че е забранено?

Очарован от нейната близост, той пошепна:

— Мислех, че няма да те видя вече.

Жрицата го погледна изпитателно.

— Защо дойде?

— За теб — отвърна Боян. — Само заради теб.

— А той казва, че дириш жълтия метал.

— Кой е този „той“?

Тя прехапа устни. После въздъхна.

— Не бива, но ще ти го кажа — Върховния жрец.

— Мъж! — учуди се Боян.

— Да, единственият мъж в нашето племе. Стар, с бяла брада.

Боян възкликна:

— Индианец! С брада!

— Той не е индианец. Прилича на вас.

Археологът не спираше да пита:

— Но нали момчетата ви умират?

— Някои оцеляват. Единици. И те стават върховни жреци.

— Той ли иска да ни убие?

Атлиан поклати глава.

— Не! Законът! Законът повелява да бъде принесен в жертва всеки, който е дошъл неповикан в Свещения град.

Боян промълви задъхан:

— Нали ти ме повика. Там, когато уби ягуара. Повика ме с поглед, забрави ли?

Внезапно той хвана ръката й.

— Коя си ти! Как се казваш?

— Атлиан.

— Атлиан! — повтори той. — Чудно име. Непознато, а тъй близко! Атлиан! Атлиан!

Девойката, сякаш незабелязала вълнението му, добави:

— Всяка жрица на Змията-бог се казва Атлиан. Това е името на нашата далечна родина.

И посочи барелиефа с тримачтовата ладия и брадатия мъж на корабния нос, с острова зад него, осеян с: пирамиди.

— Островът Атлиан, далечната родина, потънала в морето при потопа, откъдето са дошли прадедите ни. Довел ги богът-просветител Кезалкохатли, Пернатата змия. Тук е неговият храм. Кезалкохатли, богът с две същности: великан с черна брада и змия. Все още живее сред нас, превъплътен в Свещената змия. Все той, мъдрецът Кезалкохатли…

Боян почти извика:

— Страната Атлиан! Ацтеките я наричат Ацтлан. А ние — Атлантида… И аз успях да я намеря, да намеря и теб, най-прекрасната атлантка…

— Недей! — опита да се дръпне тя. — Нямам право! Аз съм жрица. Нямам право да обичам. Моята обич е страшна. Прокълната обич. Не създава живот, а убива.

Той я гледаше недоумяващ.

Атлиан го отведе до каменната пейка.

— Седни и слушай! Трябва да ти кажа, да знаеш. Над нашия народ тегне жестока орис. Проклятие! И само един изход. Проклятието ще се дигне, когато жрица принесе в жертва на Слънчевия бог своя любим. Сама — със своите ръце. Да изкупи вината на прабабите. За да спаси мъжете на своя народ, трябва да пожертвува мъжа, когото обича.

Тя изплака и зари лице в рамото му.

— Но аз не мога. Знам, това е срамно, позорно. И не мога. Не мога да дам тая жертва. Виждала съм как става това. Четири жрици ще хванат ръцете и краката ти. Тогава аз трябва да забия ножа в гърдите ти, да извадя сърцето и да го поставя в краката на Слънчевия бог. А то още ще тупа, ще се свива, ще иска да живее… Не мога… По-добре да умра аз…

Боян я прегърна.

— Атлиан! Няма да умираме! Нито ти, нито аз. Ще избягаме. И никой няма да ни спре.

Тя се отдръпна. Загледа го с широко отворени очи. После, внезапно решила, го повлече след себе си.

— Бързо! Да бягаме! Трябва да бягаме! Да те спася! Веднага! Няма време!

Двамата достигнаха изхода. Атлиан се обърна и залости вратата с тежкото бронзово резе. Опря на първата площадка, натисна каменния орнамент в стената.

— Тук е изходът от града. По него ще излезем до реката. Оттам ще се спуснем с пирога. Знам всички скривалища по пътя. Със змията съм обиколила цялата околност. Само веднъж да се измъкнем.

Боян се дръпна.

— Чакай! Не мога да тръгна сам. Дошъл съм с другари. Няма да ги изоставя.

Тя помисли само миг и отсече:

— Влез вътре! Почакай ме! Аз ще ги доведа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века