Жрицата на змията

Каменният блок в стената се отмести и зад него зина отворът на подземния проход. Но пътят не беше свободен. От мрака се изпречиха няколко копия, дръннаха щитове.

Бяха ги преварили.

Атлиан отстъпи побледняла назад. Камъкът се върна бавно на мястото си.

— Свършено е! — промълви покрусена тя. — Друг изход от града няма…

19

Вазата от планински кристал, напълнена с огнени мухи кукуйоси, хвърляше матова светлина върху сбръчканото лице на Върховния жрец. Нежните му пръсти ровеха нервно в бялата брада. Очите му надничаха от дълбоките орбити, загледани далече отвъд каменните, стени.

В Залата на вечността беше тихо, гробовно тихо. Изправени в скъпоценните си тронове до изпълнените с фрески стени, седяха в безмълвно величие мумиите на отдавна живели жреци и жрици.

Насреща, от височината на мраморния си пиедестал, го гледаше златната маска на неговата Атлиан.

Приживе не можа да бъде негова, тя, последната руса девойка от обречения народ. Създадена от боговете само за него. Подобни един на друг, последни издънки на изчезналата раса — господарската раса на атлантите, — преди да се влее в нея нечистата кръв на червенокожите роби, кръвта на тия отдолу.

Мъртва е само негова. С никого не я дели. А можеше да бъде друго. Можеше. Ако не бяха проклетите чужденци, ако не беше омразният Родригец. Едър, смел, дързък. Не като атлантските мъже, изнежени, недокоснали ни меч, ни мотика, израсли на сянка в защитните подземия, пазени като крехки цветове от смъртната орис.

Проклет да бъде този час, когато стражите доведоха в града пришелеца. Проклет да бъде часът, когато той, Върховния жрец, се смили над младостта му, послуша съвета на жриците и го остави жив. А трябваше да го унищожи, да го смаже като червей. И животът му тогава щеше да бъде друг, съвсем различен. Може би с безсмисленото си съжаление оскърби божественото слънце, лиши го от присъдената му жертва, не изпълни закона. И боговете го наказаха…

Но вече няма да сгреши. Няма да прости. Всеки чужденец ще получи заслуженото, ще умре. И новият чужденец ще загине от ножа на живата Атлиан.

Но какъв смисъл има това? И има ли въобще някакъв смисъл? Нали неговият живот се отърколи, изтече безвъзвратно?

Кога беше това? Сякаш вчера и в същото време като че ли преди хилядолетия. Върховния жрец беше вече стар. А Родригец млад. Младостта заслепи очите на неговата Атлиан. Омагьоса я. Накара я да забрави рода си, да забрави и своята вяра. За да я спаси, да я отклони от греха, Върховния жрец прерови бронзовите книги на прадедите и намери, каквото диреше. Думите бяха неясни, забулени както всички стари завети, писани за мъдри хора, които могат да ги тълкуват. Там пишеше така: „Жрицата ще пожертвува своя любим, за да спаси народа си“. То беше достатъчно. Върховния жрец единствен имаше право да тълкува свещените писания. И той ги изтълкува така, както щеше да ги изтълкува всеки жрец на негово място. Чужденците бяха носили зло на народа му. Затова и този чужденец трябваше да загине. Трябваше да бъде поправена грешката. Да загине не като долен пленник, нахранил Свещената змия, а принесен в жертва върху обредния камък пред Слънчевия олтар като изкупителна жертва за благото на народа. Атлиан беше предопределена да спаси народа си със своята жертва.

Когато й предаде върховната воля чрез гласа на Божествената статуя в Слънчевия храм, Атлиан не каза нищо. Сведе глава. Оттегли се покорна като истински войник. А само след час жриците го извикаха в Храма на Икстаб, богинята на самоубийството. Под каменната й статуя в образа на жена с примка на шията, със затворени очи и подгънати нозе лежеше неговата Атлиан. Беше приела целувката на Свещения кротал. Тя отвори очи. „Щастлива съм — промълвиха посиняващите й устни. — Спасих го.“

Беше му посочила тайния изход — изход, известен само на двама: на Върховния жрец и на Жрицата на змията.

Но и това не спаси Родригец…

Оттогава изтекоха години. Години — векове. Атлиан е само негова. Всеки ден той идва тук да я гледа, да й се радва и да плаче. Да плаче за това, което не можа да се сбъдне, за нещо ужасно, което можеше да бъде хубаво, много хубаво.

Съседният трон, празният трон, е за него. Там ще поставят неговата мумия. И ще стоят те един до друг до вечността, когато нетленните им души се завърнат да потърсят земната си обвивка.

Разделени в живота, ще бъдат заедно в смъртта, съединени във вечността…

Внезапно скръцване го накара да се обърне.

— Не си отивай! — каза той повелително. — Аз те чакам!

Изненадан от неочакваната среща, Доналд Джексън стоеше до входа смутен.

— Жриците ми съобщиха, че идеш — добави жрецът. — Ела! Седни до мен да си поговорим!

Мисионерът пристъпи неуверено. Седна. Не знаеше какво да каже.

Върховния жрец заговори:

— Не ми обяснявай! Аз знам какво търсиш.

Джексън го изгледа недоволно.

— Знаеш? Откъде?

— Аз съм жрец. И ти си жрец. На разни богове. Но това нищо не значи. Трябва ли да враждуват Жрицата на слънцето и Жрицата на змията? На гърдите ти виси нашият кръст, символът на живота.

— Не! На изкуплението чрез смъртта.