Читаем Жрицата на змията полностью

Струваше му се, че ще полудее. А трябваше да вземе решение, да вземе фаталното решение. Трябваше! Нямаше време! Жрецът нямаше да чака.

Що да стори?

Или само един — или всички?

Не е ли по-хуманно да се пожертвува един, за да се спасят многото? Не би ли решил така и самият бог, ако беше на негово място? Самият бог… А не един обикновен, смъртен баща.

Не би ли решил така…

20

По улиците се зададе мълчалива процесия. Загърнати в небесносините си тоги, четири жрици носеха малък саркофаг. Зад тях пристъпваше Кецала, злочестата майка, вирнала глава, с изпънато непроницаемо лице, със сухи очи, образ на сурова безнадеждност. Тя беше разплела амазонската си плитка и дългите синкавочерни коси се вееха тъжно върху раменете й.

След нея пристъпваха уморено всички жителки на прокълнатия град, поели в дълга мълчалива колона.

Шествието достигна езерото пред Пирамидата на слънцето. Жриците поставиха саркофага в чакащата ладия. Майката се нагласи в краката на детето си и ладията заплува към другия бряг. Мъртвият гражданин на Свещения град извършваше символичното си пътешествие върху слънчевата ладия към Града на мъртвите, в Страната на блажените, към страната Атлиан.

Утита, виждал и преди такова зрелище, тъй обикновено за тоя мрачен град, зърна случайно как Фернандо и Жак се измъкнаха безшумно от разкошния дом, в който ги бяха настанили амазонките. Той тръгна подире им. Прекоси двора, ограден от трите страни с къщата и свободен към улицата. Няколко гранитни колони подпираха каменната тераса, която някога бе служила за висяща градина. На мястото на прекрасните орхидеи, които в безгрижното минало са висели в радващи окото букети, сега се синееха саморасли грамофончета, спускаха се дебелите врежове на диви лози, пълзяха филокактуси. По стените още личаха олющени фрески, изобразяващи бойни сцени, пиршества, лов на ягуари. Сред двора блестеше на слънцето неголям басейн. През бистрата вода прозираше дъното му от пъстра мозайка.

Утита се промъкна между колоните и излезе на улицата. Решил бе да открие какво замислят. Криеха нещо. А какво могат да крият другари, тръгнали заедно, обречени на еднаква участ? Та те са повече от другари, повече и от братя. Каквото и да му говореше разумът, сърцето му все не им се доверяваше, нашепваше необяснима неприязън, нескрито подозрение.

Той ги проследи по обезлюдения град така, както индианец може да следи, безшумен, невидим като сянка. Промъкваше се край напечените каменни стени като змия, отскачаше от ъгъл до ъгъл като оцелот, дебнеше като пума.

Изведнъж двамата изчезнаха в един полусъборен храм. Утита се вмъкна след тях, избиколи една паднала колона и ги видя. Фернандо се спусна в някаква яма. Последва го Камюс.

Индианецът надзърна след тях. Къде изчезнаха? После се свлече по неравната стена. Встрани зина тъмен отвор.

Ето ги!

Фернандо и Жак напредваха из ниското подземие приведени. Те се озъртаха боязливо, ослушваха се и пак потегляха. Фенер от големи светулки в ръката на Камюс осветяваше пътя им.

Внезапно двамата спряха. Утита се прилепи към влажната стена. Бразилецът извади от джоба си картата. Разгледа я внимателно, като проследи с пръст изминатия път. Сгъна я и отново я прибра, а французинът освети стената с фенера. Един блок в зида се хвърляше в очи с големината си. Фернандо го натисна с рамо и той се отмести. Двамата надзърнаха вътре едновременно, огледаха отвора и се дръпнаха. Камъкът се върна на мястото си, а те продължиха нагоре по изникналата в мрака стълба.

Утита не ги изпускаше от очи. Примъкваше се подире им, достигаше ги, изчакваше ги и отново тръгваше след тях.

Стъпалата свършиха. Фернандо отмести нависналата над главите им плоча и се измъкна през отвърстието. Пропълзя след него и Камюс.

Когато надзърна нагоре, Утита трепна. Поиска му се да се върне веднага назад. Бяха попаднали в Храма на слънцето, в подножието на говорещия каменен бог.

В този миг амазонката, която стоеше на стража до входа, ги усети. Обърна се бързо. Но преди да замахне с копието и преди да извика, Фернандо, пъргав като ягуар, й нанесе зашеметяващ удар с юмрук в главата. Пазачката рухна без стон. Двамата нападатели се метнаха отгоре й и за няколко мига разкъсаха туниката й, за да свържат ръцете й зад гърба и да запушат устата й. После, сякаш хипнотизирани, пристъпиха към обсипания с диаманти, грейнал като слънце златен кръст в краката на големоглавия бог.

Богът мълчеше, онемял пред светотатството, което се подготвяше пред очите му.

Или не, не стоеше безучастен!

Изпод краката му се измъкна четириметрова оранжева змия, нашарена с черни ромбове.

— Ням кротал! — възкликна Камюс и отстъпи задъхан. — Върни се, Фернандо! Да се махаме! По-скоро!

— Пфу! — изруга бразилецът. — Да се махаме? Сега? Знаеш ли какво струва този кръст? Половината Рио ще купя с него. А ти — да го оставя…

Камюс трепереше цял.

— Човек умира за няколко минути…

— Страхливец! — изръмжа Фернандо и пристъпи напред, стиснал копието на вързаната амазонка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века