Жрицата на змията

Джексън отстъпи. Стори му се, че ще успее да се измъкне, докато змията се грее на огъня. Забърза да догони другарите си. Но при едно случайно обръщане видя, че врагът отново го настига. Той се спря, опря гръб в стената.

Кроталът също се спря. Изправи глава, загледа го в упор, уверен в себе си, безпощаден. Клатеше глава и приближаваше. Тази жертва нямаше да му се изплъзне.

Джексън стоеше насреща му неподвижен, вцепенен. Знаеше, че вече не може да се спаси. Обречен беше. Но щеше да запази Жанет. И тя нямаше да разбере кой е бил той и какво е направил за нея. Дано бъде щастлива! Без да го знае, без да подозира неговата саможертва. По-добре! Да не жали!

Главнята догоря в далечината. Премига и угасна. Мрак обгърна подземието. Мрак и заплашителна тишина. Групата беше излязла навън, без никой да забележи отсъствието му.

И Жанет не бе забелязала.

По-добре!

Той усети дишането на змията пред лицето си, вонещо, задъхано. С леко докосване като перце, трептящият и език опипа бузата му, веждата, челото…

21

Бегълците достигнаха изхода. Подвижната плоча, която някога го бе закривала, се бе разместила и от тясната пролука, обрасла с пълзящи лиани, надничаше синьото небе.

Утита се измъкна пръв, огледа околността и даде знак на другарите си да го последват. Втори изпълзя Фернандо, за да поеме скъпоценния кръст, който му подаде отдолу Камюс. След тях излязоха Боян и Атлиан, хванати за ръка, сякаш забравили, че съществува друг свят извън тях, че ги дебнат опасности, смъртна заплаха.

Над изхода бе прострял клоните си едър храст фуксия, отрупан с прекрасни, нашарени във виненочервено и бяло обички, около които пърхаха малките живи скъпоценности — колибрите.

Те бяха вече извън града, но бяха ли свободни, бяха ли спасени? Какво ги чакаше още, докато се измъкнат от властта на прокълнатия народ, от неговата фанатична отмъстителност?

На брега лежеше тяхната пирога. Фернандо и Камюс нагласяваха на дъното й скъпата си плячка.

Боян надзърна вътре. Всичките им вещи изглеждаха непокътнати. Само оръжието липсваше. Може би победителите го бяха хвърлили във водата или пък го бяха отнесли като трофеи в града си. Той съгледа непромокаемата санитарна чанта на мисионера и я отвори. Всичко стоеше на мястото си — и ампулите със змийска противоотрова, и кръвоспиращите тампони, и противомаларийните препарати.

Внезапно Фернандо извика от радост. В ръцете му лъщеше един пистолет. Амазонките не бяха го забелязали сред другите вещи. Той го подхвърли във въздуха, улови го сръчно и подметна:

— Сега можем да поговорим на друг език.

Изведнъж Боян се озърна.

— А Джексън? Къде е Джексън?

Всички дигнаха рамене.

— Да го потърсим! — предложи Боян и тръгна назад.

Но Фернандо изкрещя подире му:

— Никой няма да се връща! Няма време за губене.

— Ще го изоставим ли? — слиса се археологът.

— Това си е негова работа! Да не се мотае. Всеки миг може да ни догонят. Може да са пипнали и него. Никакво връщане!

Боян извика възмутен:

— Това е подло!

Фернандо насочи пистолета.

— Веднага в лодката! Веднага! Всички! Едно, две…

Боян се метна да му отнеме пистолета. Но Камюс го превари и се хвърли на гърба му. Утита мигновено се втурна да помогне на белия си брат. Но с един сръчен удар на левия си юмрук Фернандо го свали в дъното на лодката.

В същия миг и Атлиан се спусна върху Камюс. Боян прецени бързо. Тя не познаваше силата на огнестрелното оръжие. При това вече беше късно. Мисионерът беше загубен! Трябваше да мислят за себе си! Поне себе си да спасят! От хралупата, до която извеждаше подземието от Храма на змията, изскочи тълпа амазонки, размахали войнствено копия, опънали лъковете.

— Атлиан! — викна той. — Идат!

При този вик Камюс го пусна и рипна в лодката, където се бе нагласил вече Фернандо. Пред общата опасност сякаш забравиха спречкването. Боян хвана девойката за ръка и двамата заедно се прехвърлиха в лодката в момента, когато се отделяше от брега.

Без да сваля пистолета, бразилецът заповяда:

— Бояне, хващай греблото! И ти, Утита! Гребете бързо!

После се усмихна на Атлиан с подкупващата си усмивка.

— Ти няма да гребеш, хубавице. Тези ръчички не са за такава работа. За лукс са родени те. За разкош.

Археологът го изгледа под вежди, но размаха веслото. Не беше време за кавги сега, когато амазонките бяха по петите им. Най-важното беше да избягат. После другото.

След като пуснаха подире им няколко безполезни стрели, преследвачките им изтичаха покрай брега да ги догонят.

Атлиан обясни бързо:

— Отиват за пирогите си. Скрити са в съседния залив.

Тези думи вляха нови сили в ръцете на гребците. Без да чака подкана, Камюс сам грабна третото весло.

Все още смаяна от станалото, Атлиан запита:

— Такива ли са другарите ти?

Боян не отговори. Същият въпрос се въртеше и в неговата мисъл. Дори ако успееха да избягат от амазонките, какво ги очакваше с тези безсъвестни грабители?

Какви бяха тия подмятания към Атлиан? И това ли?

Фернандо, все с пистолет в ръка, седнал на кърмата, продължаваше да се възхищава гласно:

— Такова сладко девойче! В най-големия пущинак. Чудех се аз за какво се е помъкнал насам нашият археолог, а то… Имал вкус…