Жрицата на змията

Жанет! Неговата малка Жанет! И все пак не беше. Не можеше да бъде. Та това беше тя, нейната майка! Злочестата Ева! Същата коса, същите очи, същото лице, същата кротка хубост.

„Жанет, намерих те! — биеше сърцето му. — Намерих те!

И ще те спася!

Ще те спася! Дори сто пъти да дам живота си!“

Искаше му се да скочи, да я прегърне и да я понесе на ръце обратно към дома, както я носеше някога.

Не го направи. Овладя се. Нямаше време за разнежване. Обърна се към археолога и за да не го разберат, му заговори на английски:

— Двамата негодници са се измъкнали от града през някакъв таен проход. Зарязали ни. Утита ги проследил. Тръгвайте с нас! Ще избягаме всички подире им.

Боян пошепна на жрицата:

— Викат ни да бягаме заедно. Открили друг таен изход.

Атлиан гледаше с широко отворени очи Доналд Джексън.

— Кой е този човек?

Боян се поколеба. После рече:

— Жрец. Бял жрец.

Атлиан го хвана за ръката.

— Чувствувам, че е добър! Вярвам му. Да вървим!

Пазачките ги изгледаха подозрително, но не казаха нищо. Атлиан беше жрица, главна жрица, най-горе на тия отгоре. Нямаха право да я питат.

Само за няколко минути беглеците прекосиха глухите улици, достигнаха сухия кладенец и се спуснаха в подземието. След още няколко минути спряха задъхани пред скрития изход.

Утита отмести камъка и другарите му го последваха. Обгърна ги непрогледен мрак. Облъхна ги мирис на мухъл и застоял въздух. Задигнаха трудно, учестено. Но не се върнаха. Не можеха да се върнат вече. Назад беше смъртта, напред — спасението. Поне надеждата за спасение.

Утита извади искра с огнивото си върху праханта, раздуха я и с нея запали тисовата борина, която намери в подземието.

Настигнаха крадците след двеста-триста метра. Фернандо бе разпънал някаква карта и я разучаваше неспокойно под светлината на фенера с бръмбарите.

Боян надзърна.

— Карта! Каква е тази карта?

Фернандо се засмя. Ясно, не познаваше срама.

— Намерих я, преди да тръгнем, когато бягах от индианците. В една чанта, залята с каучук, до един обезглавен скелет.

Бегла мисъл се мярна в главата на Джексън.

Родригец! Единственият бял, успял да избяга от града — оня бял, който все обикалял, все пишел на някаква бяла тъкан…

— А защо я кри досега? — запита той.

— Не й вярвах — отвърна сериозно Фернандо. — Исках да я проверя.

— И днес ли?

— Да! Щяхме да оставим плячката на брега и да се върнем за вас. Нали така, Жак?

Камюс отвърна гузно:

— Да! Да! Тъй рече.

Мисионерът видя кръста.

— А това? Къде сте го помъкнали?

Бразилецът се усмихна.

— Че няма да се разделим с празни ръце. Без споменче.

Намеси се и Боян:

— Върнете кръста! Не дразнете амазонките!

— Те и без това са доста раздразнени.

— Но това е кражба! — възмути се Боян. — Грабителство! Вие осквернявате техните вярвания. Оставете го и да бягаме! При това тежи. Ще ни бави.

Фернандо насочи копието.

— Гледай си момичето и не ми се меси в работата, че окото ми няма да мигне!

До него се изправи Камюс с нож в ръка.

— Махайте се! Аз искам злато, чувате ли? Злато…

Боян погледна Джексън, после Атлиан и Утита. Какво можеха да сторят? Нямаха оръжие. А времето течеше. С кръста или без него трябваше да се измъкнат колкото може по-скоро.

— Какво чакахте тук? — запита археологът.

— Какво? — сопна се Фернандо. — Не виждаш ли? Подземието се разклонява. Погледни, входове на всички страни! Лабиринт!

И пак се наведе над картата.

— Навярно оттук — промълви той.

Групата се вмъкна в посоченото отвърстие. Най-отпред Утита с фенера на Камюс, после Фернандо и Жак с кръста, след тях Боян и девойката, а най-отзад с горящата факла — Доналд Джексън.

В далечината се показа някакво мъгляво петно. Изходът — спасението!

Мъртвият Родригец им го бе показал.

Групата забърза.

Внезапно Джексън усети, че някой ги преследва. Не го чу, не го видя. Само почувствува присъствието му. Той се обърна. Върна се няколко крачки. И го видя.

Видя на височината на лицето си две огнени зеници, които се взираха в него. Различи в полумрака гъвкавата шия и свитото на спирала туловище.

Ням кротал!

Джексън замахна с главнята, но преследвачът не се уплаши. Напротив, като че ли огънят го привличаше. Очите му следяха като хипнотизирани размахваната факла.

Джексън си спомни. Често пъти странствуващите индианци не смеят да накладат огън в гората. Страх ги е от това влечуго, което винаги се провлича към огъня. Дори разказваха, че то вижда в тъмнината, усеща топлината на жертвата. Дири топлина и напада топлите предмети. Затова не греши. Не хапе пушката или обущата, а винаги голата част на тялото — ръка, крак, лице.

Трябваше да бяга!

Не! Джексън се спря.

Тогава змията ще се спусне след него, ще настигне групата. А най-отзад върви Жанет.

Ще остане! Каквото и да се случи! На всяка цена трябва да я спре! Да ги опасни! Дори ако се наложи да изцеди отровата й в своето тяло, да я обезвреди със своята смърт. Дори така… Ще я спре. Няма да я пусне!

Той замахна с горящата борина. Удари я по главата. Тя се отдръпна, но той изтърва главнята. Кроталът се сви над нея, раззинал уста, сякаш се готвеше да я захапе.