Жрицата на змията

Боян процеди през зъби:

— Гледай да не съжаляваш за любезностите си!

Бразилецът се засмя сърдечно, тъй, както само той можеше.

— Фернандо никога не съжалява. Каквото пожелае, получава го… Запомни… А сега към талвега! Да ни помогне и той.

— Ще говорим после! — закани се Боян, ала не свари да довърши. Над реката се понесоха остри пискащи звуци. Те идваха някъде зад тях, но точно откъде? Отблизо или отдалеч?

Преследвачите им още не се виждаха, но това свирене издаваше присъствието им. Сигнализираха, съобщаваха си нещо.

Атлиан пребледня.

— Лошо! — промълви тя. — Подканват пазачките надолу по реката да ни пресрещнат. Нашият език се чува надалече.

Ето същият писък долетя и отпред.

— Чули са — рече девойката. — Подреждат се. Препречват ни пътя.

Зад отсрещния остров се мярна пирога.

Атлиан се изправи.

— Вляво! Веднага! Иначе няма спасение.

Всички изпълниха послушно заповедта й. Неволно й се подчиниха, довериха й се напълно. Лодката навлезе в малко заливче, оградено е потънали във водата храсталаци. Закътано, почти невидимо от реката.

— Дано не са ни забелязали! — пошепна Атлиан.

Свирещият разговор се усили, приближи. Към другия бряг на реката се срещнаха двете малобройни флотилии. После се пръснаха, половината към левия бряг, останалите към десния.

Атлиан се изправи.

— Под водата има скривалище. Само няколко метра плуване.

Тя посочи с ръка накъде трябваше да поеме подводният плувец и добави:

— Никой не го знае. Само аз.

Гребците отведоха лодката в най-гъстия храсталак. Замаскираха я добре и се спуснаха във водата. Камюс мушна в джоба си електрическото фенерче. В прозрачната вода се виждаше израслият от дъното килим от елодея, водна чума. Килимът се поклащаше леко, като ливада, по която пробягват сребърни тръпки от допира на лек ветрец. Какви ли опасности криеха в своите тъмни пазви?

— А пиранхи? — запита Фернандо.

Атлиан отвърна бързо:

— Тук няма. Обикновено те се въдят на пясъчно дъно.

Бразилецът все не се решаваше да бяга, да изостави така, на произвола, съкровището си.

— Ако ни забележат, ще стрелям с пистолета.

Боян го пресече:

— Колко патрона имаш? А виж колко са те!

Една пирога сви към залива. Нямаше време за мислене. Всички се гмурнаха след Атлиан, която изчезна сред водната чума. От допира на гъстата растителност Боян усети досадна тръпка. Прииска му се да се върне назад, да се измъкне от уплетените нишки, които полепваха по тялото му подобно на зелена паяжина. И сякаш никога нямаше да се освободи от коварната им прегръдка, сякаш никога вече нямаше да излезе на повърхността, на въздух и на светлина. Но устоя. Продължи напред. Стори му се, че студено ръбесто тяло докосна рамото му. После водната чума оредя и той изскочи над водата. Стъпи върху камък. Пое дълбоко въздух.

Атлиан сложи ръка на рамото му.

— Направи място за другите!

Той я последва. Озърна се. Очите му постепенно привикнаха към тъмнината. Отгоре, през пролуката между две каменни плочи на ниския таван, се процеждаше бледа дрезгавина.

Тъмно и влажно. Три каменни стени, а над тях покрив от каменни плочи. „Та това е долмен — помисли си той. — По-добре изработен, от дялан камък, но все още долмен. Станало е срутване на почвата и входът му се е озовал под водата.“

Сега това капище на древните слънцепоклонници се оказа за тях единствено спасение. Без него трябваше да загинат.

Ето измъкна се и Утита. Малко след него изскочиха, като се отръскваха от водата и полепналите растения, Фернандо и Камюс.

— Проклятие! — изруга бразилецът. — Някакъв звяр разкъса рамото ми.

Камюс добави:

— Мен ухапа по крака. Да не е отровна змия?

Атлиан отговори:

— Тук няма водни отровни змии.

Камюс щракна фенерчето… Освети крака си. От неголяма разкъсана рана бликаше кръв. Подобна рана зееше и на Фернандовото рамо.

— Не е пиранха — промълви озадачена девойката. — Нейните зъби режат като нож, не раздърпват така. А змия в никакъв случай. Може би…

В същия миг фенерчето освети десетина змийски глави, които се подадоха над водата, сякаш пробиха някаква черна коприна. Озърнаха се, засъскаха, заплуваха към брега. Хората отстъпиха назад. А от водата никнеха нови и нови змийски глави, вперили злобните си очи в смаяните хора.

Какви бяха тия водни змии, тъй яростни, тъй нападателни?

— Та това са костенурки! — извика Утита. — Змиевидни костенурки!

И наистина първите редици изпълзяха на сухо, странни, невероятни гадини, уж костенурки с тъмни плоски коруби, а вратовете им дълги, гъвкави като змии. Все едно — змии, навити в костенурчени черупки.

С настървеността на отровни змии те нападаха като наводнение от тракащи черупки, връхлитаха, хапеха, каквото им попадне: бос крак, плат или обувка. Хората се заловиха в издатините на ниските стени, увиснаха над налитащото множество.

Атлиан подаде предпазливо глава през обраслата с лиани междина. Но тозчас се дръпна назад.

— Шт! — пошушна тя. — Оглеждат залива.

Всички притихнаха. Само злобните хищни костенурки под тях продължаваха да прииждат, да се катерят една връз друга, опитвайки да ги достигнат.