Читаем Жрицата на змията полностью

Изведнъж той спря. Насреща му, сред една полянка, не по-голяма от десетина квадратни метра, сумтеше едър мравояд. Дългите яки нокти на предните му крака разкъртваха като железни куки невисокия термитник. Огромната му рошава опашка, най-чудната при всички бозайници, се размахваше като разкошна метла, събираше пъплещите наоколо насекоми към дългия цял метър език. Проточен като червена змия от тясната му уста, този език омиташе земната повърхност, полепваше разтревожените сиви животинки и ги намъкваше в устата.

Джексън се огледа за някаква тояга. Месото на мравояда не е вкусно. Но нямаше избор. За дългия път му трябваше храна. Един удар щеше да му набави тая храна.

Додето той търсеше какво да е оръжие, плячката му побягна в гората, като подскачаше тромаво върху свитите си в юмруци предни лапи. Нямаше смисъл да я гони. Не можеше да я стигне сред шубраците. Махна с ръка и продължи пътя си.

Ненадейно на няколко крачки от себе си той съзря човешки фигури. Отряд амазонки слизаха от пирогите и залягаха зад храстите. Правеха засада.

Джексън отстъпи назад. Крачка-две. Внезапно някаква съчка изпращя под крака му.

Амазонките скочиха. Някои стиснаха копията, други насочиха стрелите си по посока на шума. Джексън замля. Надяваше се да ги измами с неподвижността си.

Но не! Те не спряха. Пропълзяха напред, готови за бой.

Трябваше да се спасява! Да бяга!

Той отстъпи назад безшумно, колкото можеше. Озърна се. Нямаше ли някакво закритие?

Ето! Неголяма хралупа, замрежена от дива лоза. Ще го побере. Той отмести ластарите, надзърна. В полумрака не се виждаше нищо. Изглеждаше празна.

Джексън се вмъкна вътре. Но тутакси разбра, че е сгрешил. В същата хралупа се бе сврял и мравоядът, завит с рошавата си опашка, която за него беше истинска вълшебна шапка. Правеше го невидим, все едно тъмна сянка, празно пространство. Стреснат в съня си, тихият насекомоядец се превърна в звяр. Изръмжа глухо и се хвърли с прострени нокти върху мнимия нападател, обхвана го с лапи, тръшна го на земята с тежестта и яростта си.

Амазонките едва отърваха мисионера от вкопчаното в гърба му животно. Те пронизаха мравояда с копия, а на пленника си свързаха ръцете. После го поведоха към града. Минаха през прохода в хралупатото дърво, който достигаше до Храма на змията. После по напечените каменни улици го откараха в Храма на слънцето. И там — отново стръмната стълба на пирамидата, дъхаща жар. Десет, двадесет, тридесет, петдесет стъпала.

Едва сега Джексън успя да разгледа храма, покорен от монументалността му, да оцени този изкуствен каменен хълм, циклопската големина на иззиданите блокове, прекрасните фризи под нависналия корниз, изправените кариатиди, що подпираха тежките покривни плочи с масивните си чела, украсени с чудновати орнаменти и сплетени змии, величествените в своята уродлива несъразмерност пеещи статуи.

Най-сетне задъхан, с напукани устни, пленникът се озова в прохладата на тъмното светилище. Мястото на скъпоценния кръст беше празно, а зад него каменният идол гледаше втренчено и зло.

Джексън стоеше и чакаше. Впрочем той беше уверен, че вече не можеше да очаква никаква милост.

Изведнъж грозният глас отново прокънтя:

— Приближи се, чужденецо!

Мисионерът не се мръдна. Пазачките го блъснаха грубо напред.

Гласът отново заговори, същият писклив старчески глас — гласът на Върховния жрец:

— Вече не моли за пощада! Няма да получиш. Никаква отстъпка! Никаква! Всички ще умрете. До един! Ще умре и Атлиан — като вероотстъпница!

Джексън усети, че сърцето му изстива при тези думи, но се овладя.

— Говори само за мене, понеже съм в ръцете ти! Другите вече са далеч. Няма да ги стигнеш.

Жрецът възрази:

— Мамиш се, чужденецо. Никой не е успял да избяга от тоя град. Моите войни ще ги настигнат. Те може би са ги заловили вече. И ще ги доведат. Утре, когато Върховния бог разстеле над света огнените си коси, той ще огрее вашите трупове. Поруганият му дом ще бъде пречистен. Ще бъде отмъстен.

Джексън слушаше мълчаливо. Събираше мислите си да възрази, да оправдае, поне да опита… Макар че нямаше надежда. Нямаше.

— Първа ще загине Атлиан — натърти гласът. — Ще загине като жрица от целувката на Свещения кротал. И ти ще гледаш нейната агония, ти, който дойде тук да смутиш покоя й. След това ще преминете в царството на сенките и вие. Ще загинете като низши, като крадци и убийци, в устата на Кезалкохатли.

Джексън опита да смекчи гнева му:

— Толкова ли е страшна вината ни? — запита искрено той — Престъпление ли е бащата да дири детето си? Девойка да последва любимия? Честен воин да бъде верен на спасителя си?

Жрецът избухна:

— И още дръзваш да ме предизвикваш? А какво е според тебе, белолики жрецо, открадването на Свещения кръст, убийството на главната жрица, раняването на Свещения кротал? Кажи какво пише за тези деяния в твоите Свещени книги?

Джексън гледаше изумен.

— Убийство? Убили жрица!

— Нима не знаеш? — подметна злобно жрецът.

— Кълна се! И Жанет не знае. И Боян. Дали ония двамата…

Жрецът го прекъсна:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века