Жрицата на змията

— Но и там, в Куско, тия отдолу се надигнали. Прогонили още веднъж моя народ. Все същата участ. Накрай той основал Свещения град. Запазени от непроходимата стена на джунглата, дедите ни се отдали на изкуства и наука. Робите докарвали по реката каменните блокове, дялали статуи, зидали храмове, промивали жълтия метал от пясъка, копали, садили. А дедите ни пишели своите бронзови плочки, запечатвали в тях мъдростта на вековете, следели звездите, чертаели планове за нови храмове, воювали и докарвали нови и нови роби… Но уви! И тоя път за кратко. До идването на първите бели… Сега народът измира. Пръснаха се робите, тия отдолу. И защо ли ни са вече, като няма какво да строят — ни храмове, ни пирамиди, ни дворци, ни домове. Защо ни са, като нямаме хора, които да заселят построените къщи, нито жреци за храмовете, които сме изградили. Джунглата настъпва, обхваща в алчната си прегръдка града. Джунглата, най-разрушителната стихия, срещу която не устоява никое човешко творение. Ние опитваме да се борим, сечем гората, ала напразно. Ще минат години и тя ще погълне всичко, ще заличи всяка следа от нас и от миналата слава… Аз прозирам в бъдещето. Мрачно и жестоко! Пълна забрава!… А може би е по-добре! Време е да изградим наново своята родина Атлиан в царството на сенките. Всеки от нас да влезе в своята мумия, в своето оживяло тяло и да се отправим на големите пироги към Родината, сред Голямата вода…

Той пое въздух задъхан.

— Тъй е написано: краят — това е началото. Когато умре целият народ, ще оживеят всички мъртъвци. Тогава и моята Атлиан ще облече прекрасното си тяло. И ще остане при мен. А душата на омразния Родригец ще се лута из джунглата и ще вие от жал, че не може да намери своето тяло. Ще вие — до вечността…

Отново в мисълта на Джексън се промъкна мъчителният въпрос: „Фанатик или луд? Опасен, страшен луд! И никаква надежда! Ни лъх от надежда!“

Отвред го дебнеха изпънати, безстрастни лица и корави десници, стиснали копията, готови всеки миг, при най-слабата съпротива, да го нанижат на остриетата си.

Гласът пак заговори:

— Вече знаеш всичко. Само пред смъртта хората узнават всичко. Утре ще бъдеш сянка, която няма да намери тялото си, когато се върне. Защото то ще нахрани Свещената змия. Чу ли?

— Чух! — отвърна Джексън.

В този миг му хрумна нещо. Къде го беше чел? Къде бе станало? Той заговори бавно, като се мъчеше да подражава на гласа зад каменния идол:

— Аз чух. Чуй сега и ти! Аз също съм жрец. Зная своята съдба. Зная, че ще умра…

Но спря. Разколеба се. Имаше ли право? Той, божият служител, и тази лъжа? Ала нямаше друг изход. Трябваше да опита всичко. Не само заради себе си…

— Зная, че ще умра — повтори той. — Но знам още нещо. Три дни след моята смърт ще умре и Върховния жрец на Свещения град.

Статуята замълча. После внезапно оттам долетя сподавено старческо хихикане:

— Виждам, бели жрецо! Умен си. Но и умът няма да те спаси. Дори да е истина това, няма да ме уплашиш. Аз не успях да махна проклятието от своя народ. Не изпълних мисията си на земята. И без това е време да си ходя от тоя свят… Умен си. Жалко, че ще умреш…

После иззад каменния истукан се понесе познатото свирене и внезапно амазонките се нахвърлиха върху Доналд Джексън, повлякоха го обратно по същите напечени стъпала на пирамидата, по същите безсенчести улици и го блъснаха в подземието на Змийския храм, където се бе събудил първия път, след като ги бяха намерили в Мъртвата гора.

23

Атлиан се извърна рязко и впи зъби в ръката на изненадания бразилец. После се втурна към реката.

Фернандо прецени бързо. Тя нямаше накъде да избяга. Долу гъмжеше от крокодили. А към сушата й препречваше пътя той самият. По-опасен беше Утита, който дебнеше удобния момент да се изплъзне. Непроницаемото му индианско лице не можеше да го излъже. Фернандо виждаше пламъчетата, които проблясваха под присвитите му клепачи.

— Спрете! — извика той.

Камюс и Утита извърнаха глави.

Фернандо изтича да ги превари. Сега вече държеше под прицела на пистолета си всички. Вече можеше да се заеме и с Атлиан.

— Ей, девойче! — провикна се той от високия бряг. — Връщай се! Нищо няма да ти сторя. Не разбираш ли, че правя всичко за твое добро?

Атлиан сякаш не го чу. Сложи длани на тръба около устата си и се провикна към Боян, който продължаваше да изплисква с ръце водата от потъващата лодка сред глутницата на нападащите крокодили:

— Дръж се! Още малко! Не се отчайвай!

После грабна два камъка, нагази в реката и почна да ги чука един след друг под водата. Един удар! Три последователни! Пак единичен удар — после три един след друг…

Няколко крокодила свиха назад, забързаха към брега, вперили в девойката настървени погледи. А тя продължаваше да сигнализира — бавно, ритмично, уверено.

Без да може да проумее какво върши тя, Фернандо се провикна:

— Излизай! По-скоро! Не виждаш ли крокодилите?

Оставили товара си на земята, Камюс и Утита я гледаха със затаен дъх.

— Глупачка! — изруга полугласно бразилецът. — Ще се самоубиваш ли? Излизай вън! Не ни бави повече!