Жрицата на змията

Чак когато влечугите наближиха съвсем, Атлиан отстъпи на брега. Но не се обърна назад, а продължи да ободрява любимия си:

— Още малко! Още съвсем малко!

Фернандо изгуби търпение.

— Качвай се горе! Или ни бавиш нарочно, за да ни пипнат сестрите ти. Идвай! Иначе ще стрелям!

— Стреляй! — изправи се насреща му Атлиан. — Да чуят!

Фернандо се спусна надолу по калния бряг. Трябваше да подкара насила тая твърдоглава дивачка. Всеки миг флотилията на освирепелите амазонки можеше да се зададе и… Зърнеха ли ги веднъж, вече нямаше да им се изплъзнат. Без лодка… С тежкия кръст…

Дали не сгреши, дето пожертвува лодката? Би могъл да се отърве от археолога по друг начин. А лодката трябваше да запази, да затули пробойната, да я използува…

Тогава побягна и Утита.

Фернандо се извърна бързо.

— Стой! Ще стрелям!

В този миг притича Атлиан и скочи отгоре му. С неочакван удар тя изби пистолета от ръката му. Хвърли се на земята, грабна го и докато бразилецът се опомни от изненадата, тя го запокити в реката. Знаеше, че тази металическа тръба даваше силата на врага й, но тя не умееше да я използува.

Без да разбере какво е станало, очакващ всеки миг изстрел в гърба, Утита притича наведен, на зигзаг, и се шмугна в гъсталака. Селвата го погълна. И само крясъците на изплашените папагали издаваха посоката, в която продължаваше да бяга.

Фернандо се спусна върху девойката.

— Проклета дивачка! Ще те укротя!

Хвана ръката й в железните си пръсти и опита да я повлече след себе си. Едва сега той разбра какво значи амазонка. Убедила се вече какво може да очаква от него, подготвена за нападението му, тя го удари с крак в корема.

Фернандо отстъпи назад, премалял от болка.

Но бързо се съвзе, налетя отново.

— Тъй, значи! Показваш нокти!

Незапозната с правилата на джиу-джицу, неучаствувала никога в такава ръкопашна схватка, Атлиан се спусна да пресрещне нападението му със свити юмруци. Но в следния миг усети как яката му десница вкопчи ръцете й, ставите й изпукаха и изведнъж тя се озова по гръб на земята. Фернандо се стовари отгоре й.

— Жак, дай нещо да вържем тая пума! — извика той. — Колана си или…

Но не довърши. Пусна я и търти нагоре по калния склон на брега. След него побягна, изгубил ума и дума от уплаха, и Камюс. Спряха едва горе, където им прегради пътя плътната завеса на леса. Заоглеждаха се тревожно, затърсиха изход, пролука в сплетената мрежа на избуялата растителност.

От водата се подаде исполинската анаконда, проточи дебелата си шия като оживяла колона от базалт и завъртя глава от височината на триетажна сграда.

Атлиан плесна с ръце — веднъж, после още три пъти.

Чудовището забеляза малката си господарка. Наведе се и се изпъна послушно в краката й.

Фернандо и Жак, рамо до рамо, опрели гърбове в един вековен дънер, не можеха да откъснат поглед от невижданото зрелище. Мълчаха изумени, с пресъхнало гърло.

Наистина невероятно — тази чудна дружба между крехката девойка и допотопното страшилище. Приличаше повече на сън, на неправдоподобен, измислен филм.

Атлиан се метна на врата му, до чудовищната озъбена глава, потупа го с длан. И ето анакондата се извърна, потопи се във водата и заплува бързо надолу по течението, понесла на гръб малката си русокоса повелителка. При нейното приближаване крокодилите отстъпиха недоволно. Множеството се раздели, пръсна се безредно. Дори при близостта на сигурната си плячка не посмяха да й се противопоставят. Не посмяха да й я оспорят.

От лодката стърчаха над повърхността само носът и кърмата. Но и те потъваха бавно, милиметър по милиметър. Боян вече стоеше до колене във вода. Стоеше и гледаше, вцепенен от учудване, от страх и надежда.

Атлиан се провикна отдалеч:

— Не бой се!

Наистина не трябваше да се бои. Идеше тя, неговата любима, като древна богиня, възседнала морския змей. Прекрасна и желана, идваше да го спаси. И все пак при вида на повдигнатата над вълните чудовищна уста, на наредените закривени зъби и неспокойния, опипващ водната повърхност, раздвоен език, той усети, че губи самообладание. Краката му се разтрепераха, затрепераха плещите, цялото му тяло.

Не можеше да издържи на змийския блясък, с който го приковаваха двата немигащи ириса, пресечени с отвесните цепнатинки на зловещите зеници. Идеше му да скочи назад, да размята в ужас ръце и крака, да опита да избяга.

Да избяга! Пред тоя ненадминат плувец!

Атлиан беше вече до него. Подаде му ръка. Боян нямаше друг изход. Лодката потъна под краката му. Той се хвърли върху плаващата грамада и я възседна.

— Атлиан, мила!

Повече не можа да изрече.

Всичко беше тъй странно, тъй изключително, като легенда, като приказка от детството, което вярва всичко. Тя, с прилепнала към тялото й туника, с навити около главата коси като златен шлем. И той, едва спасен от ужасната смърт, от разкривените жълти зъби на настървените крокодили. А под тях — чудовищният змей, изплувал от мрака на преданията, укротен, подчинен на красотата и волята.