Жрицата на змията

Археологът и девойката видяха, че вземат преднина. Ето гъсталакът свърши. Напреде им се показа неширока пътека, скрит тунел, прорязан в зелената снага на джунглата. Двамата се втурнаха по него. Изведнъж пътя им пресече пълноводен поток, широк десетина метра. Между двата бряга висеше опънат въжен мост. А във водата, вперил алчни святкащи зеници, дебнеше огромен кайман. От нетърпение той отваряше челюсти, сякаш се прозяваше, и ги затваряше с трясък като чудовищен капан.

Щом се озоваха на другия бряг, Атлиан посегна да отвърже въжето на моста. Възелът взе да се поддава. Боян се наведе да й помогне. Още малко, още няколко усилия!

Внезапно Атлиан падна. Петметрова анаконда се бе уплела около краката й. Наоколо пълзяха няколко току-що излюпени малки анаконди. Майка им бе помислила, че ги нападат, затова бързаше да им помогне.

Девойката не изгуби присъствие на духа. Не за пръв път се срещаше с такъв противник. С пъргаво движение тя хвана змията за гърлото, до основата на главата, и натисна с всичка сила. Знаеше как да натисне. Задушена, анакондата се размота неохотно, почна да се блъска по земята. Боян грабна един клон и заудря ожесточено мятащото се туловище.

— Не там! — извика задъхана от борбата Атлиан. — А тук, по главата!

Притисна змийската муцуна до земята, а Боян с един удар я смаза. Анакондата продължи да се гъне, но това вече бяха следсмъртните гърчове на жизненото тяло, което продължаваше безцелно да живее, след като главата беше умряла.

Докато траеше тая кратка схватка, преследвачките преминаха по моста, запъхтени, без никакъв вик, без никаква закана, безчувствени врагове, по, чиито лица се четеше само дива решителност и сляпо подчинение на чужда воля.

Боян се обърна да ги посрещне, завъртя кола, с който току-що беше убил змията, но внезапно брегът под краката му се срина и той полетя във водата върху гърба на зиналия крокодил.

Атлиан не свари да извика. Няколко чифта ръце я притиснаха до земята и я обвързаха с въжета.

Уплашен от неочакваното нападение, крокодилът заплува по потока и навлезе в реката, а Боян продължаваше да се държи върху широкия му гръб, подобен на засъхнала напукана тиня. Най-сетне той се надигна, готов да заплува към брега на помощ на любимата, но се дръпна назад. Едновременно с него се опомни и чудовището. То опита да се гмурне, за да свали от гърба си странния ездач, и в същи миг изплува обратно. Из водата се запремятаха орляк плоски риби с червени кореми.

Боян прехапа устни.

Пиранхи!

24

По стъпките на Утита Фернандо и Камюс достигнаха крайбрежната пътека на амазонките и поеха по нея надолу, все край реката. Изглежда, много наскоро бяха минали лоените, които се грижеха за поддържането й. Отрезите от острите им мачети изглеждаха съвсем свежи, от преди няколко часа. От разкъсаните лози капеха бистри сълзи, а от каучуковите дървета висяха сгъстени бели повлекла, които се размазваха по дрехите на пътешествениците. Само след стотина крачки ризите им се покриха с дебел пласт гума, залепнаха за гърбовете им.

В задушния тунел, по който се движеха, приведени под тежестта на похитеното съкровище, цареше зеленикав здрач. Сякаш светлината не се процеждаше отгоре, от листния склоп, а струеше от самите листа. Сякаш не листа, а фосфоресциращи пластинки. Тук-там през гъсталака бяха изсечени пролуки, през които се виждаше реката, своеобразни бойници в тази зелена крепост.

— Ясно ли ти е? — подметка Фернандо. — Та те са ни следили през целия път!

Камюс не отговори. Много по-слаб от другаря си, той изтърва кръста и за малко щеше да премаже крака на бразилеца.

— Отваряй си очите! — изруга Фернандо.

Французинът седна на един повален дънер.

— Не мога повече! Почакай да си поема дъх!

— Почивай бързо! — подкани го Фернандо.

Жак Камюс дишаше ускорено. По едно време се обади пак:

— Не трябваше!

— Какво?

— Не трябваше да блъсваш лодката.

Фернандо не понасяше друг да му натяква.

— А какво? Да оставех още един съдружник, така ли? Да делим трима? На всекиго по малко, та за никого достатъчно…

Камюс наведе глава.

— Поне щеше да има още един носач! А така закъде сме? Докога ще издържим?

— Ще видим. Важното сега е да офейкаме. Колкото може по-скоро и по-далеч. Хайде, надигай се!

— Нямам сила! — оплака се Камюс.

— А златото? А операцията на детето?

При тези думи французинът се изправи с въздишка и тръгна отново, като залиташе и се препъваше в пълзящите лиани. Но след няколко крачки, без да се обърне, той подметна:

— Знаеш ли откога не сме яли?

— Знам! — сопна се Фернандо. — Само че сега не е време да мислим за ядене. Като стигнем в Рио, ще ти дам обяд — такъв обяд, какъвто аз си знам.

Внезапно той спря.

— Ето ядене!