Жрицата на змията

Сега накъде? Да остави ли златото и да бяга? Да бяга? Сред лианите? Или да се метне на някое дърво? Нима ще се спаси и там? Та тя се катери като котка.

Той прилепи гръб в едно старо дърво, вдигна тежкия кръст с яките си ръце и се приготви да го хвърли върху хищника. Но не стана нужда.

Чу се топуркане, което се усилваше бързо, чупене на вейки, грухтене и изведнъж от храстите изскочи стадо пекари — глиганите на селвата, може би гладни, може би раздразнени от някой по-силен звяр.

Фернандо прецени. Сега вече можеше. Остави богатството си и изпълзя на дървото. Седна на първия клон, погледна надолу.

Пумата изръмжа ядно, но като се убеди, че няма да ги уплаши, отстъпи тя. Обърна гръб с подвита опашка и с един скок се намери на съседния клон, до Фернандо. Не го закача. Изплашена беше. Само изфуча недоволно, показвайки жълтите си зъби, и изпълзя по-нагоре. Пекарите се стълпиха около дънера, загрухтяха сърдито, заровиха със зурли корените му, сякаш бяха решили да го подкопаят.

Фернандо мълчеше, прилепен към ствола. Но пумата не можеше да сдържи гнева си. Зъбеше се ядно. В сподавеното й ръмжене звучеше и неукротен гняв, и обида, и унижение, и незаситен глад. Толкова месо шаваше долу. Само едно от тия грухтящи парчета месо можеше да запълни празния й стомах, а тя трябваше да бяга от него, да се крие…

Пекарите не си отиваха, обикаляха наоколо, ровеха, като не спираха да се заканват свирепо.

„Чудни животни — помисли си Фернандо. — Понякога тихи, безобидни. Чуят ли стъпките на човека, тозчас побягват. А понякога — като сега… И странно, пумата усеща кога има изгледи да отмъкне някое прасе и кога трябва тя самата да се спасява от яростта им“.

Нетърпелива, разбрала, че те нямат намерение да си ходят, тя пропълзя по страничния клон, оттам се подхвърли на съседното дърво, от него — на трето на четвърто. Но не можа да ги излъже. Те чуха прашенето на клоните, по които се измъкваше бегълката, и се юрнаха подире й.

Чак сега бразилецът се сети за спътника си. Погледна нататък. Жак Камюс вече не потъваше. Стоеше до рамене в тинята, прежълтял, с ококорени от ужас очи.

Шумът от пекарите затихна. Бяха се запилели подир скачащата по дърветата хищница. Вече можеше да опита някак да му помогне. А трябваше да го спаси! Иначе как щеше да мъкне сам тежкия кръст? Нужен му беше помощник. Когато нямаше опасност, Фернандо не би се отказал от удоволствието да помогне всекиму. Тоя път — още повече! Защото съвпадаше с интереса му. Ако не беше пумата, досега щеше да е извадил другаря си на безопасно място. Но не можеше да остави кръста, за да спасява него. Дори и пасторът не би постъпил така. Кръстът сега беше целта, смисълът на живота му. Кой на негово място би пожертвувал смисъла на живота си заради един неособено желан съдружник?

Фернандо скочи на земята, откърти един клон и предпазливо, като опитваше с него всяка крачка пред себе си, доближи до Камюс. Стъпи здраво и му подаде пръта.

— Дръж!

Нещастникът се хвана като удавник, насили се, поиска отведнъж да се откопчи от лепливата примка.

Фернандо го изруга:

— Я по-кротко! Или искаш да свалиш и мене, та после да няма кой да ни вади? Мирувай! Иначе ще хвърля кола и ще те зарежа.

Камюс не каза нищо. Мълчеше. Хвана се за дървото и остави на другаря си бавно да го изтегли. От тялото му се стичаха едри кални капки. Той се надигна разтреперан, направи няколко крачки, докато достигна твърда земя, и се простря по гръб.

След като го изчака две минути, Фернандо го бутна с ръка:

— Хайде! Стига си се излежавал! Няма време!

Без да отвори очи, Камюс процеди през зъби:

— Гад!

Фернандо го стисна за гърлото.

— Ще те убия!

Но го пусна скоро.

— Няма да ме убиеш — промълви задъхан Камюс. — Разбрах. Нужен съм ти. Нужен е някой да носи кръста, нали?

— Да!

Фернандо се усмихваше насреща му с неповторимата си подкупваща усмивка.

Французинът добави:

— Просто да не повярваш… Възможно ли е? Да си все ти — и там, в храма, когато се биеше с кротала, и сега… Толкова смелост и толкова подлост на едно място…

Фернандо се намръщи.

— Прекаляваш, приятелю. Благодари се, че не мога сега без тебе. Иначе… А това не е подлост, момчето ми. Нарича се разум. Разумна смелост. Бъди смел, когато трябва…

— Гад! — повтори Камюс и не каза нищо повече.

Фернандо не го чу, загледан в златния кръст, който блестеше в цялото си великолепие. Ръката му неволно го погали. Погали го с такава нежност, каквато Камюс не бе подозирал в него. Дори притвори очи от наслада.

— Това заслужава! — промълви той. — Заслужава всичко. Защото дава всичко: щастие, сила, всяка земна радост.

Едрите брилянти ръсеха водопади от пъстроцветни искри, цели взривове от ослепителни дъгички.

Той скочи внезапно.

— Хайде!

Без да си кажат ни дума повече, двамата поеха скъпоценния товар и се върнаха отново на амазонската пътечка. Подсвиркванията на преследвачките им бяха заглъхнали. Гората ехтеше с обичайната си глъчка. Скрибуцаха цикади, цвърчаха птички, провикваше се тукан, бърбореха папагали, някъде далече виеха маймуни.