Жрицата на змията

Отпусна бавно товара си и вдигна един гладък клон от земята. На двадесетина метра пред тях пресичаше пътеката им стадо коати, чудни животни — полумечки, полумаймуни, улисани в търсене на храна, които още не ги бяха забелязали и спокойно душеха с дългите си носове всеки пън, всяка хралупа. Изчовъркваха с нокти личинки и бръмбари и ги налапваха лакомо. После продължаваха заниманието си с изключителна сериозност. Една коата набара в папратите някакво гнездо. Изхвърли с муцуна яйцата да се начупят и ги облиза доволна. Когато сестрите й се втурнаха да й отнемат плячката, на земята върху мъха намериха само натрошените черупки.

Стиснал кола в ръка, Фернандо приближи предпазливо. Премери се в една малка коата. Хвърли кола като бумеранг. Но животните го усетиха навреме и изчезнаха по дърветата.

Фернандо тъкмо прибираше първобитното си оръжие, когато ги нападнаха капуцините. Те ги наобиколиха и тръгнаха редом с тях, като прелитаха с шумни крясъци над главите им. Една маймуна се престраши, отпусна се на опашка и отмъкна шлема на Фернандо. Той остави ядосан златния кръст и запокити подире й сопата си. Не я умери, разбира се. Само загуби оръжието си, което се заплете в клоните. В същия миг маймуните ги засипаха със залп от начупени вейки и зелени какаови плодове. Крадецът нахлузи плячката на главата си, но не я хареса — главата му се загуби вътре. Затова хвана шлема със задния си крак и го помъкна след другарите си. Само че не за дълго. Друга, още по-нахална маймуна, използува залисията му и с бърз скок отвлече трофея. Всички се юрнаха подире й с писък.

Пътешествениците въздъхнаха облекчено. Но уви, за кратко. Неканениге спътници пак ги догониха. Коя ли носеше тоя път откраднатия шлем? Първата крадла или някоя друга? Та те изглеждаха съвсем еднакви. Такива сбръчкани, с бяло петно на челото и щръкнали нагоре косми като капюшон, същински карикатури на плешиви монаси-капуцини. Приличаха си и всички майки с деца. Малките бебета висяха, вкопчани с четири ръце и опашки за майчините кореми, а по-големите се бяха настанили удобно на гърбовете им. Само една маймуна се отличаваше от всички. Тя мъкнеше две деца — едно на корема и друго на гърба. Но и така, с тоя двоен товар, не изоставаше от другарките си. Дори по-усърдно пищеше и мяташе клони.

Внезапно Фернандо се сети. Грабна шлема на слисания си приятел и го хвърли на земята. В същия миг отгоре долетя неговият шлем. Маймуната-крадец доказа, че е маймуна.

Фернандо го нахлупи на главата си, като затегна здраво каишката му. Това вбеси маймуните. Те не понасят да бъдат надхитрявани. Разкрякаха се, завиха неистово.

— Не ми е толкова до шапката — рече Фернандо. — И гологлав мога да ходя в тая сянка. Боя се да не ни издадат с врявата си.

И наистина при едно случайно замлъкване на четириръките им преследвачи Камюс дочу пронизителните подвиквалия на амазонките.

Открили ли ги бяха? Догонваха ли ги? Обграждаха ли ги?

Без да си кажат ни дума, двамата понесоха плячката си още по-бързо. Втурнаха се напред и капуцините. Помислили, че хората бягат от тях, те станаха по-досадни. Ту една, ту друга увисваше на опашка и посягаше към главите им.

Малък ручей пресече пътя.

— По него! Нагоре! — предложи Камюс, запъхтян от умора. — Да ги заблудим! Във водата ще изгубят дирите ни.

Фернандо сви начаса след него.

Двадесет, тридесет, петдесет метра! Все нагоре, срещу течението на потока, под ниските клонаци.

Камюс спря.

— Вече да излизаме на брега! Да си починем! Нямам сила! Сърцето ми ще се пукне!

И свърна вляво.

В този миг кракът му хлътна в рядката кал. Докато успее да го изтегли, и другият крак затъна. Озова се до пояс в тинята, която продължаваше да се разтваря под него и да го примъква в лепкавата си утроба. Ето до гърдите! Още по-нагоре!

Той изпусна скъпоценния кръст.

— Помощ!

Фернандо, удържал се в последния момент на здрава почва, съобрази мигновено. Потъваше съкровището. Без да мисли повече, сякаш нечул вика на другаря си, гой грабна кръста и с цялата си сила го измъкна от тинята.

Камюс усети. Вече олекнал, потъваше по-бавно. Калта под краката му се уплътняваше. Но потъваше. Вонещи изпарения изригваха в клокочещи мехури и го задавяха.

— Фернандо, помощ! — извика той прегракнал.

И тогава ненадейно от съседното дърво скочи пума. Притаи се в храста, сви уши. Опашката й се размята бавно като махало. Маймуните изчезнаха. Сивите й очи го гледаха право в очите. Гледаха със спокойна, злобна настойчивост. Но хищницата не се решаваше. Може би я плашеше коварната тиня, може би друго. Досега не беше виждала човек само от рамена и глава. Мръщеше се, удряше с опашка хълбоци.

Камюс изгуби самообладание. Извика насреща й. Размаха ръце. Напрегна мускули в напразен опит да се измъкне от жестоката си клопка. И затъна още повече.

Голямата ръждива котка се надигна. Не скочи. Колебаеше се. Заобиколи го. По-право заобиколи не него, а опасната тиня. Прокрадна се безшумно, сякаш не вървеше, а се хлъзгаше като светла сянка. Стоманените й очи бяха избрали другата, по-леснодостъпна жертва.

Фернандо се закова на място.