Жрицата на змията

И двамата знаеха, че вече са врагове. Но не можеха да се разделят, не можеха и да се унищожат. Никой от тях, дори атлетът Фернандо, нямаше сила да носи сам откраднатото съкровище по такъв път. Свързваше ги алчността по-здраво от всичко друго. Правеше ги неразделни. Камюс се досещаше. Имаше опасен съдружник, много опасен. Безскрупулен. Знаеше. Щом стигнат в някое селище, Фернандо ще се опита да се отърве от него тъй, както опита да премахне и Боян. При спомена за станалото по тила му отново полазиха тръпки. Тръпки на смайване и ужас. Каква беше тая гигантска змия? Каква тайнствена власт имаше над нея младата жрица? И все пак, добре, че девойката отиде да спасява възлюбения си, а не пусна чудовището подире им. Иначе вече нямаше да съществува нито Камюс, нито Фернандо, нито щеше да им трябва повече богатство… Атлиан успя да отърве археолога. А след това? Къде отидоха? Дали нямаше да ги преследват, да им отнемат съкровището? Щяха ли да разберат, че той, Камюс, не е виновен?

Защо ли впрочем мислеше за тях? Та те бяха тъй далече! До него сега вървеше Фернандо, по-опасен от ягуар, от кайман, по-коварен от ням кротал! Камюс съзнаваше ясно, трябваше да се махне от него, да не го среща повече, да го не вижда. А нямаше сила. Златото го примамваше, не го пускаше, хипнотизираше го, влечеше го след себе си като прикован с най-здрава верига. Съзнаваше, че трябва да избяга, ако искаше да остане жив, а не можеше, нямаше воля. Мъкнеше се замаян подир тежкия метален къс.

Не метал, а магия! Тъй рече жрецът: „То е вашият бог!“ Наистина — бог! По-властен от всеки друг бог!

Фернандо засвири тихо с уста. Не губеше настроение, не се тровеше от черни мисли. Не познаваше разкаянието. По-право разкайваше се, че вместо да тласне лодката, не разби черепа на Боян. Знаеше, че само мъртвият враг не е враг. А той не обичаше живи врагове. Само за това съжаляваше. Трябваше да бъде по-предвидлив, по-внимателен с тая сладка дивачка. Но нищо! Всичко щеше да се нареди. Сан Фернандо нямаше да го изостави. Щеше да му помогне както винаги досега.

Изведнъж той се разсмя:

— Жак, ако можеш да се видиш!

Камюс се обърна намръщен.

— Ако можеш да се видиш! — повтори Фернандо. — И ти като Разпнатия. И ти, и аз носим своя кръст по Голгота. И ние сме изранени от тръните, окървавени. Само че нашият кръст е златен. Ще ни осигури не небесния, а земния живот… Кой живот предпочиташ ти — този или оня?

Французинът не отговори. Не разбра шега ли беше това, или заплаха. Извърна глава и продължи напред.

Пътеката ги отведе до един въжен мост, прострян върху тесен, но буен поток. Фернандо и Жак тръгнаха по него предпазливо. Под тежестта им въжетата проскърцваха заплашително. Отдолу клокочеха забързаните вълни, от които им се завиваше свят. Сякаш самият мост политаше срещу течението. И двамата неволно дигнаха очи да не гледат запенените струи.

От водата се измъкна пъргава видра и се залови да разкъсва уловената риба. Камюс настръхна, като позна жертвата й — пиранха. Значи, и това. Не само прогнилият мост, не само буйният поток…

Изведнъж нещо изпращя. Мостът се разтърси. Кръстът се изплъзна от ръцете им и плесна долу. Камюс се обърна. Фернандо висеше над водата, уловен с ръце и крака за въжето. Една гредичка се бе счупила под тежината му и кракът му бе хлътнал в празното.

Без да мисли, забравил враждата, французинът стисна здраво въжения парапет, хвана спътника си и го изтегли горе. После двамата излязоха разтреперани от умора на отсрещния бряг.

В тоя миг чуха глас:

— Бледолики, не мърдайте! Стрелата ми не пропуска.

Те се обърнаха. Пред тях стоеше амазонка с изпънат лък. Познаха я. Това бе майката, чийто син погребаха вчера. Фернандо премисляше бързо. Умееше да използува всяко човешко чувство, всяка моментна слабост.

— Нещастна майко — рече той тихо, като разпери примирен ръце. — Не ти ли стига смъртта на твоя син?

Видя влагата в очите й и добави:

— Аз също имам син като твоя. Добре, ще умра. А какво ще прави без мен моят син… Моят син — също като твоя…

Жената поотпусна лъка.

— Аз не искам смъртта ви — промълви тя. — Жрецът повелява…

Не довърши. Фернандо се метна отгоре й като нападащ кротал. Блъсна я в реката — при кръста й при пиранхите. Потокът я отвлече надолу.

Бразилецът седна до другаря си.

— А сега?

— Какво сега?

— Какво решаваме? Надолу по реката, за да се върнем след дъждовете с водолази и да вадим кръста… Или…

— Нито имаме време — въздъхна Камюс, все още потресен от станалото, — нито пари за водолази. По-добре отново в града! Да вземем нещо друго!… Например — златния диск на слънцето!

— Съгласен! — усмихна се Фернандо. — Тогава назад!

25

Крокодилът видя нападащите пиранхи. Щракна с челюсти и умъртви една. Умъртви втора. Но кръвта на убитите риби подлуди останалите. От дълбините сякаш изригна вулкан от налитащи озъбени хищници. Водата закипя. Нямаше изход. Обезумяло от ужас, чудовищното влечуго се преобърна на гръб, вирна лапи. А Боян мигновено се покатери върху жълтия му корем, прибра отгоре ръцете и краката си, замря. Защото наоколо, на педя от тялото му, подскачаха побеснелите риби.