Жрицата на змията

Крокодилът не шавваше, лежеше неподвижен, подложил на малките си врагове само роговата броня на гърба си. Пазеше корема и краката си, най-уязвимите части. Единият пръст на задната му лапа липсваше и от раната бликаше кръв.

Течението ги отнасяше. Но не! Човекът забеляза, че се отклоняват към брега. Дори така, на гръб, крокодилът управляваше движението си с опашка. Досещаше се навярно, че само там би могъл да избяга от настървените си мъчители. Ето наближи брега. Но не се отби. Нямаше плитчина, където да се измъкне. Над реката висяха наведени клони, уплетени един в друг като вцепенени анаконди и отрупани с тиня и слама от минали наводнения.

Боян реши бързо. Присви колена под корема си и изведнъж се изправи. Докачи най-ниския клон, преметна се на него, възседна го. А крокодилът отмина надолу, сподирен от зловещата рибешка глутница.

Археологът пропълзя по полуизгнилия клон, подплаши една игуана, която се хлъзна безшумно във водата, и скочи на брега. Ослуша се. Не се чуваше никакъв подозрителен шум — ни подвиквания, ни крясък на маймуни, които издават присъствието на хора. Само една дяволска маймуна се бе навела над водата да пие. За да не намокри дългата си брада, тя гребеше с шепа. Щом утоли жаждата си, брадатата маймуна тръгна да си ходи, но нещо привлече вниманието й. Тя бръкна в някаква хралупа и измъкна оттам едно голо птиченце. Пъхна го цяло в устата си. След това посегна за друго. Тогава отгоре й връхлетя пъргав капуцин, който грабна плячката от ръцете й. Дяволската маймуна побягна с крясък, изчезна, помъкнала пухкавата си опашка, а капуцинът опустоши гнездото.

Боян тръгна предпазливо по една пътека, прокарана от тапирите. На пресечката с пътеката на амазонките, която се познаваше по гладките отрези, на окастрените клони, той кривна към града. Достигна безпрепятствено мястото, където враговете им плениха Атлиан. Промъкна се до отвора на подземието и се спусна вътре. В нишата още грееше фенерът със светещите бръмбари. С фенера в ръка Боян тръгна напред. При вида на проснатата змия той отскочи боязливо, но щом разбра, че е мъртва, продължи пътя си. Кой ли бе я убил? Дали Джексън? А после? Какво е станало после с него!

Най-сетне достигна каменната врата, отмести я и с разтуптяно сърце пристъпи във вътрешността на пирамидата. Какво ли щеше да стори, ако го откриеха? Поне да имаше някакво оръжие, какво да е — нож, сопа. А то. С голи ръце! Къде беше тръгнал така?

Но не спря. Имаше една идея, една натрапчива мисъл — да намери Върховния жрец, да говори с него, лице с лице, да му обясни. Впрочем какво друго му оставаше? Оня трябваше да го разбере. Не можеше да бъде тъй див. Боян щеше да го убеди. Правото беше на негова страна. Пък и да не се разберяха, друг изход нямаше. Ако не успееше да я спаси, щеше да загине с нея…

Стъпало след стъпало се изкачваше той в сърцето на пирамидата. Достигна едно разклонение, тесен страничен коридор. Сви по него. Влезе в някаква мрачна зала. Фенерът му освети редиците на мумиите върху златните тронове.

Мумии! Златни маски! В ръцете им златни плочки с йероглифи! Какво богатство за археолога! А той не можа да се зарадва. Дори не спря да ги разгледа. Върна се назад и продължи да се изкачва по стълбата. Търсеше друго. На втория етаж се разклони нов коридор. Боян тръгна по него. Издрънчаване на метал го накара да се прилепи към стената, замръзнал от уплаха. Никой не се показа. Тогава той пак пое напред безшумно, на пръсти, като дебнещ звяр. В една ниша на стената стърчаха изправени няколко лъка с откачени тетиви, а до тях сноп стрели. Боян грабна първия лък, натегна тетивата, зареди стрелата. И така въоръжен, тръгна отново.

Коридорът свърши, задънен с едно пространно помещение. За таван му служеха няколко гигантски каменни плочи, подпрени с мощни кариатиди във форма на груби, недодялани змии. Атлантите, както и всички, които са се учили от тяхната архитектура, не са познавали свода. Тази мисъл само се мярна в съзнанието му и изчезна, стопи се в другата мисъл, която го владееше — да спаси любимата и другарите.

В дъното на залата, седнал в каменен трон, стар белобрад мъж пишеше с метално острие върху бронзова плочка. Над главата му висеше кристален полилей с кукуйоси. Отстрани, върху каменни рафтове покрай стените, лежаха натрупани безброй бронзови плочки.

Библиотеката!

Боян се задъха от вълнение. Такова съкровище! Толкова скрити тайни! Дирени цели векове от хората. Те лежаха пред него, чакаха да проговорят. А насреща му стоеше човекът, който имаше властта над тези мъртви, патинирани плочки. Да проговорят или да мълчат. Човекът, който криеше ключа на тези тайни. Един жесток, безчувствен старец. Цялата му осанка, дори когато не подозираше, че го наблюдават, излъчваше величие, ум — и някаква дива, спотаена страст. Лъхаше злобата, жестокостта на обречеността.

Боян влезе безшумно.

— Пред мен е върховният жрец, нали? — промълви той с пресъхнали от вълнение устни.

Жрецът вдигна глава. С едно неуловимо движение устните му изпуснаха кратък писклив звук.

— Охо, значи, Родригец се върна! — възкликна той.