Жрицата на змията

— Утита! — пошепна си той сам. — Не те ли е срам! Още ли не си станал човек? Толкова време живееш с белите, а мислиш за зли духове! Стегни се! Недей да трепериш! Какво ще кажат съседите ти, ако те видят така? Утита трепери… Стегни се! Утре ще те заведа на още по-опасно място, сред живи врагове, с плът, със здрави ръце, които пускат отровни стрели, с отровни змии. Какво ще правиш тогава?

Така осъмна. Над него листният покрив поизбеля, процедил заревото на утрото в бледозеленикави сияния. На десетина метра над главата му се открои горният етаж на гората, току под краката му, наподобили развълнувано зелено море, се накъдриха върхарите на долния етаж. Гора над гората! Две отделни, различни гори, със свои дървета, свои паразитни растения, свои животни, събрани по някаква прищявка на природата, сблъскани в едно от изобилието на влага и топлина. За Утита това беше естествено. Само тъй трябваше да бъде. Той не бе виждал друга гора. Свлече се долу на земята и продължи пътя си. Там, под първия горски етаж, още не се бе съмнало. Нощта все още не отстъпваше. Но накрай зората победи. Утринният здрач разгони мрака към най-гъстите усои. Тъмният тунел на джунглата все повече просветваше. Заплашителните сенки попиваха в шубраците, сякаш се изпаряваха. Резедавата дрезгавина се просмукваше в листния свод, разтваряше се в спарения въздух, затрептяваше в нежни сияния по цветовете на едрата бегония. От черната мътилка изплуваха причудливите дънери на дърветата, из общата синьо-черна маса на листата се избистряха отделни петури, открояваха се рязко като изрязани със своите форми, засияваха в хилядите отсенки на разкошната зеленина.

Джунглата се събуждаше. Нощните хищници се прибираха в бърлогите. Майчуните-ревачи начеваха утринния си концерт, от който кънтяха земята и небето. Сякаш на всяко дърво се бе сврял по един побеснял ягуар. Папагалите оправяха перата си, като не преставаха да бърборят. Гукаха гълъби. Бръмваха пчели и колибри.

Утита бързаше. Защото другарите му се нуждаеха от неговата помощ. Изведнъж острият му слух долови тихо стенание. Той отмести една лиана. В краката му, сгърчена на земята, лежеше Кецала, оплискана в кръв.

— Утита! — промълви тя. — Ти ли си, Утита?

Той се наведе. Позна я е мъка.

— От какво е това, Кецала?

— Фернандо… — простена тя. — Блъсна Кецала… В реката… И там пиранхите… Кецала ще умре, Утита…

— Няма! — рече той. — Утита знае целебни листа. Ще те отнесе до града…

— Няма нужда, Утита! Фернандо направи добро на Кецала. Сега тя ще отиде при своите деца… Ще се махне от тоя свят, от тоя лош свят… Че какво хубаво е видяла Кецала? Само мъка… Мъка… Кецала и другите като нея — тия отдолу — копаят, сеят, ходят на лов, трепят се, а отгоре седи той, Върховния жрец… Все недоволен… Все иска още… Иска… Иска… Джунглата настъпва… Ние сечем дърветата, подпираме порутените храмове, укрепваме стените — борим се срещу запустението… И защо? Душа не ни остава… А той все заплашва… Все изкупление?… Докога ще изкупваме?

Тя пое дъх.

— Погребах пет момчета… Защо Върховния жрец не позволи на Белия шаман да спаси последния ми син? Защо? Аз питам… Всички питат… Защото всички искат синовете им да живеят… Всички… И ако не ги е страх… Ще се вдигнат, ще напуснат и града, и жреца…

Нещастницата опита да се понадигне.

— Жрецът е страшен… Безпощаден… Безпощаден към нас… Към своите… Към чуждите още повече…

Тя клюмна. Беше мъртва. Беше намерила синовете си.

Утита изрови с един отчеснат клон недълбока яма в меката пръст и я погреба, трупайки отгоре й клони.

В този миг над главата му прелетя стадо маймуни. Сподири ги с крясък ято зелени папагали. Утита чу запъхтяно грухтене, но преди да се метне на близкото дърво, край него преминаха в луд бяг двадесетина пекари. Профучаха, без да го забележат. После се изредиха елени, тапири. Пробягна, като се озърташе страхливо с подвита опашка, едра пума, изгубила царствената си осанка, превърнала се в подплашена голяма котка.

Гората зашумя заплашително като пред надигаща се буря. Или не, по-право като приближаващ горски пожар, който фучеше, пращеше, вдигаше вихрушки от бръмбари и пеперуди, подгонил бялото горско население.

Това можеше да бъде само едно — черната смърт! Нищо друго!

Забравил всичко — зверовете, дивите амазонки, смъртната присъда — Утита се втурна по пътеката, смеси се с обезумелите животни. Случайно тапирът, който бягаше редом с него, го блъсна в храстите. Главата му се удари в един дънер. Той опита да се изправи, но падна отново. И отново се надигна. Защото чу зловещите крясъци на птиците-мравелови. Помъкна се, залитайки, като че ли бе изпил цяла кратунка огнена вода.

Тогава видя.

Огромна колона от едри черни мравки с червени глави, подобни на безкрили оси, пресичаше пътеката, източваше се в няколко потока като потекла жива лава.

Мравки, които те карат да плачеш — тъй ги наричат индианците.