Жрицата на змията

Изведнъж девойката се сепна, чак сега проумяла смисъла на жреческите думи.

— Моят баща!

Джексън мълвеше с мокри очи:

— Жанет! Дете мое!

Жрецът продължи с равния си, безчувствен глас:

— Да! Твоят баща! Отвлякохме те от дома му отдавна, когато ти беше дете. Направихме те жрица, главна жрица на Свещената змия, главна жрица на Свещения град. Но ти не заслужи тази чест. Оказа се недостойна, оскверни с предателство високия си сан.

Изведнъж девойката се преобрази. Унинието изчезна, заменено от някаква дързост, високомерие. Тя изправи глава и заговори. Думите й изплющяха като камшик в стихналата зала:

— Значи, не съм от този народ? Не съм родоотстъпница, не съм предателка? Сега съвестта ми е чиста. Добре съм постъпила. Обичам човек от своето племе и исках да го спася. Искала съм да спася и своя баща. Помислете всички, сложете ръце на сърцето и решете — изменница ли съм? Жрица не мога да бъда, но престъпница не съм.

Над струпаното множество се понесе лек шепот.

Жрецът излезе напред.

— Млъкни! — проехтя гласът му. — Не съм ти позволил да говориш. Твоята роля днес е друга — да умреш. Няма време. Слънчевият бог чака.

Той вдигна ръце нагоре и зашепна неразбираеми думи. Отпуснатата змия се раздвижи, изпълзя по раменете му и се свлече на пода. А жрецът стоеше неподвижен, със застинало безчувствено лице, сочещ с костеливия си показалец пребледнялата жрица, която бавно отстъпи назад и опря гръб в стената.

— Атлиан! — рече студено той. — Благодари на бога за върховната му милост, за несравнимото му великодушие. Макар и тъй виновна, той те удостоява със смъртта на жрица. Мумията ти ще заеме мястото си в залата на вечността. Приготви се да посрещнеш достойно целувката на безсмъртието, целувката на Свещения кротал!

Разтреперана от ужас, Атлиан отвърна дръзко:

— Аз ще умра, но невинна. Не родоотстъпница. Това ми стига!

При вида на пълзящата змия, която уверено приближаваше към дъщеря му, изправила съскаща глава, Джексън извика диво:

— Жреце, помни думите ми! След нас ще умреш и ти!

Старецът го погледна високомерно.

— Казах ти и тогава. Умен си. Жалко, че ще загинеш!

При тази непреодолима, ледена непристъпност Джексън се обърна към Боян:

— Повдигни ме! Ти си силен. Ще ме удържиш. Аз не бих могъл. Ще се кача на площадката… Да опитам…

Боян посегна повторно да се покатери. Но и тоя път безуспешно. А мисионерът не би могъл да го дигне нагоре. Нямаше сили. Оставаше му едно — да изпълни желанието му.

Боян подложи коляно. Оттам Джексън стъпи на рамената му и достигна пиедестала.

— Жанет, ида! Ще те спася! Ида!

И както беше така, полуиздигнат на корниза, замахна с ръка към змията да привлече вниманието й, да я отклони, да я примами към себе си. Жрецът го превари. Бутна го с крак и го свали в кладенеца. Джексън се стовари тежко върху каменните плочи. Но се надигна отново, отново опита да се покатери.

В това време немият кротал се изправи пред девойката, загледа я втренчено с немигащите си очи и изведнъж с мълниеносно движение отхвърли главата си напред. Всичко стана тъй бързо, че малцина можаха да го видят. Но Атлиан усети болката от ухапването под коляното си, където избликнаха две тъмночервени капки.

Свършила зловещото си дело, змията изпълзя обратно в ръцете на Върховния жрец, отпусна се, заспа.

Атлиан се изправи.

— Сега вече съм свободна! — промълвиха пресъхналите й устни. — Мога да отида при своите.

Тя се отпусна по стръмната стена надолу. Боян и баща й я поеха с ръце.

— Татко! — промълви девойката. — Бояне! Мили!

Двамата мъже плачеха с глас. От амфитеатъра се носеше глух ропот.

Гласът на жреца отново прокънтя:

— Волята на боговете е изпълнена. Остава Кезалкохатли да получи жертвите си. Сега е редът на двамата чужденци да умрат.

Атлиан почувствува как силите и бавно отпадат. Почваше да й се вие свят. Дишането стана мъчително. Смъртта наближаваше.

Жрецът надигна каменния чук и удари в стената. Един удар! После три един след друг! И отново! И отново!

Залата занемя.

И ето сред кипналия басейн изплува страховитата глава на Кезалкохатли. Свещената змия се надигна, огромна, заплашителна, достигна основата на амфитеатъра, изсъска срещу смразеното множество. После се наведе, та погледна от високото с огнените си очи обречените жертви. Беше прегладняла, нямаше търпение да чака.

С последни сили Атлиан простря ръка и й заговори нещо на своя език. Заговори ту ласкаво, умолително, ту заплашващо, удари с длан по каменната плоча.

Отгоре народът следеше със затаен дъх мъчителната драма.

Чудовището се поколеба. Разлюля огромната си глава, зафуча. Ала не нападна. Забави се.

Изведнъж Боян се сети:

— Аз нося санитарната чанта! В нея има противозмийски серум!

В следния миг мисионерът вече държеше в треперещата си ръка спасителната спринцовка. Атлиан дори не усети убождането. Висеше отпусната в ръцете на двамата мъже. Забравили наложената от традицията сдържаност, амазонките надничаха отгоре, очакваха чудото.