Жрицата на змията

Той притича по тях десетина крачки, но се върна като попарен назад. Грозното живо наводнение беше заляло цялата пътека. Не можеше да го прекоси. Ето враговете попълзяха по краката му, забиха ненаситните си челюсти в плътта му. Утита отскочи назад, изрони с ръце от краката си вкопчаните насекоми и търти да бяга. След двеста крачки пак спря. Нова река от забързани мравки препречи пътя му. Сякаш не живи същества, а метален поток, който извираше от шубраците и се вливаше със зловещо шуртене в другия шубрак отсреща.

Сега накъде? Нямаше време за губене. Къде да е — само да не стои на едно място, да не чака бездеен гибелта си. Той се спусна по пътеката към реката, следван по петите от настървените пълчища.

Два тапира потърсиха едновременно спасение от пъплещата смърт в реката. Утита се приготви да скочи подире им. В този миг единият тапир измуча. Човекът се закова до самия бряг. Водата порозовя. Закипя. Замятаха се безброй люспести гърбове с червени кореми. Пак пиранхи! Гъмжило! Тапирите свиха към брега. Но не го достигнаха. Потънаха на пет метра от него, превърнати в бели скелети.

Утита се обърна с лице към гората, обезумял от ужас. Зловещата заплаха се надигаше отвред, настъпваше като черен потоп. Мравките обграждаха всичко живо, което им се мернеше на пътя. Изгризваха мигновено всяка гъсеница, бръмбар, паяк, жаба. Пълзяха по земята, по стволовете, по листата, по лианите. Гората почерня, скри се под траурна премяна.

Една блестяща игуана опита да се спаси към върха на съседното дърво, но скоро падна, отрупана с рояк гризещи насекоми.

Четириметрова боа се измъкна от дупката си, заизвива се, замята се диво. Но не успя да избегне отредената й участ. Когато черното лъскаво гъмжило се отдръпна, от нея бе останал само белият гръбнак.

По тънката лиана, проточена между две гигантски сейби, опитваше да се спаси тромав ленивец. С последни сили, едва-едва, като скован, той преместваше ту едната, ту другата лапа. Пълзеше като някакъв охлюв-исполин, увиснал с гърба надолу. Нима се надяваше на спасение той, когато толкова по-пъргави твари загиваха. Само очите му издаваха ужаса, който го душеше. Те се въртяха бързо, широко отворени, мигаха, докато заловените крайници едва се придвижваха. Мравките го покриха, превърнаха го в блестящ черен грозд. Ленивецът запищя жално. Опита някаква своя хитрост. Отпусна се, блъсна се от клон в клон и се строполи на земята. Отгоре му се налепиха нови гризещи пълчища. Сега той намисли да се покатери на близкото дърво. Запълзя мудно по корем като чудновата къдрава костенурка, заби острите си нокти в кората, но не можа повече. Силите не му достигнаха. Остана там…

Утита не видя как го оглозгаха ненаситните дребосъци. Сякаш не мравки, не живи същества, а хищна река, някаква омагьосана река, способна да разтвори мигновено всяка плът, да превърне всяко животно в купчина кости. И той вече не беше наблюдател, а бъдеща жертва. След няколко минути този кръвожаден прилив щеше да го залее, щеше да разтопи и неговото тяло. Завиваше му се свят от преливащите една над друга блестящи живи вълни. Струваше му се, че ще полудее от зловещото скърцане на безбройните челюсти.

Нещастникът скачаше, тъпчеше с крака, а на мястото на всяка смачкана мравка извираха хиляда нови. Прииждаха, прииждаха, надигаха се. Черните очички на настъпващите смъртоносни нищожества го гледаха умно и зло, сякаш милиони очи на едно-единствено безпощадно и знаещо чудовище, което пълзеше из гората и го обхващаше в хилядите си пипала. Във всяко вперено око той прочиташе по една смъртна присъда. Милиони очи с милиони смъртни присъди.

А зад него пиранхите довършваха всяка твар, която потърсеше във водата опасение от ненаситната жива лавина.

27

Боян се събуди в тъмницата. Горе през малкия прозорец се процеждаше бледата дрезгавина на приближаващия изгрев.

Значи, още беше жив. Още! Докога ли? Наистина какво ли стана с боата, ще го повали? Сама, по своя воля ли го нападна, или я бе повикал оня коварен старец? Не току-тъй изсвири с уста. Не току-тъй го залъгваше със заплахите си. Но защо след това го бе спасил? Нали целеше това — да го унищожи? Тогава? Имаше два отговора — или само заплашваше със смърт без сериозно намерение, или пък… го бе запазил, за да го умъртви пред всички, за назидание, да изпита повторно насладата от унищожението му. Едно от двете…

Чу се познатият шум от сандалите на пазачките. И ето те отново дойдоха.

— Стани! — заповяда тъмничарката. — Върви със стражите!

Той се подчини. Последва ги по извитите стълби до първото разклонение, където се отбиха вляво, слязоха надолу няколко стъпала и внезапно се озоваха в Храма на змията.