Жрицата на змията

— Аз не съм Родригец. Не познавам никакъв Родригец.

— Все също. Няма значение. И ти си като него. Знаех, всички ще се върнете. Кезалкохатли не лъже. Тъй ми го каза с езика на жертвеното животно. Никой няма да избяга. И аз ви чакам.

Значи, и това — и тук гадания по вътрешностите на изтърбушени животни.

Боян заговори бързо, задъхано:

— Жрецо, защо искаш да ни убиеш? Защо не ни пощадиш?

Старецът го стрелна изпод вежди. Погледна изопнатото му лице, опънатия лък. Но не трепна. Не каза нищо. Чакаше.

Боян добави:

— Ти си жрец, това значи служител на знанието. И ти търсиш истината, и аз. Искам да открия истината за твоя народ, за да му помогна.

Оня мълчеше упорито, втренчил в очите му студения си поглед.

„Опитва да ме хипнотизира“ — помисли си Боян, раздразнен, че не можеше да го разговори, да го убеди, раздразнен най-сетне от това, че не се решаваше да пусне стрелата в гърлото му и изведнъж да сложи край на всичко.

— Защо искаш да ни убиеш? — почти извика той. — Нямаме никаква вина пред никого, дори пред тебе и пред твоите сурови закони. Чужденецът, когато идва като приятел, е винаги добре дошъл.

— И когато убива ли? — подметна жлъчно старецът.

Боян се оживи:

— Който е виновен, нека понесе заслуженото. Но защо трябва да страдат и невинни?

Жрецът почти извика от злоба:

— Защото са бели. Защото ще доведат други бели. И ще унищожат народа ми. Надяваш се, че не знам какво са направили твоите братя с всички, които са им повярвали, така ли?

Боян четеше в студените му зеници такава жестока решителност, че дори дъхът му пресекна. Този твърдоглав жрец не можеше да го разбере. Див фанатик! Вярваше само в своята правда. Другият нямаше право. „Ти си враг — викаха очите му. — А врагът никога няма право!“

Щом е така… Боян вдигна лъка, опъна тетивата.

— Жрецо, помисли! Нямам друг избор. Обещай, че ще ни пощадиш, че ще ни позволиш да си идем! Ако не — ще пусна стрелата в гърдите ти.

Устата на стареца се сгърчи в злобна усмивка.

— А ако обещая и не изпълня обещанието си?

— Ще го удържиш. Ти си жрец. Но за всеки случай аз ще те следвам със стрелата зад гърба ти, докато не видя другарите си свободни, докато не се намерим вън от всяка опасност.

— И убийците ли?

— Тях ще съдим… Ала преди това ще чуем и тяхната дума…

Жрецът продължаваше да гледа към Боян, по-право не в него, а някъде отвъд, далече-далече.

Изведнъж той изсъска злобно:

— Родригец, сладкодумен си. И дързък. Но ще умреш.

Боян насочи решително стрелата.

— Ще броя до три. Ако не се съгласиш, ще те пронижа. Едно, две…

В тоя миг нещо жилаво впримчи със стоманена сила краката му. Боян изтърва оръжието си и се строполи на пода. Връхлетялата боа бързо го омота с убийствените си навивки. Ставите му пропукаха, дробовете му изпуснаха всичкия си въздух, очите му изскочиха от орбитите…

26

Щом стигна до брега, Утита тръгна пеша в посоката, накъдето се бяха отправили със змията Боян и младата жрица. Върху неустойчивия балсов дънер не би могъл да се справи със силното течение. Но дори за него, за родения в джунглата, това пътуване беше тежко. Жестока, неприветлива, гората не пускаше никого. Лианите го заплитаха като телена паяжина, забиваха в него хищните си нокти, раздираха кожата му. Скоро цялото му тяло се покри с дълбоки драскотини. Краката му се разкървавиха от ударите в скритите сред мъховете коренаци. По тялото му се издуваха като черни израстъци насмукалите се кърлежи и пиявици. Той нямаше време да ги маха от себе си. Като се напиеха до насита с кръв, те сами падаха на земята.

А беше тъй гладен!

На височина пет-шест метра той съгледа няколко плода на филодендрон. Покатери се по лианата и още там, горе, ги нагълта лакомо. Озърна се за още. Но не видя. Пред очите му се белееха само няколко току-що разцъфтели цвята, подобни на кала.

Утита се свлече надолу недоволен. Вкусните плодове не го заситиха. Само раздразниха охотата му за ядене. Той отчесна няколко палмови покълнеци, лапна една гъсеница и продължи да се озърта… Диреше по-едра плячка да засити глада му. Знаеше, сега му трябваха сили. Много сили. Предстоеше му нещо изключително, нещо, за което до преди няколко седмици не би дръзнал да помисли — да се вмъкне в страшния град при безпощадните жени без мъже, за да спаси другарите си.

Индианецът не се запитваше трябва ли да им помогне, или не. Дори не допускаше, че има друг изход — да свърне назад, за да се прибере в своята гея, да пази своя дом и своите близки. Не можеше да допусне, че щом веднъж се е врекъл, можеше да се откаже. За него врагът беше само враг, приятелят — само приятел. Да бъдеш приятел в охолство, когато се пие маниоково пиво, е лесно. Трудното е да останеш приятел в бедата, при изпитанието.

Той се оглеждаше, търсеше — няма ли да се мерне някоя игуана, боа, та дори жаба, някоя водосвинка или какво да е по-едро животно, което става за ядене?