Жрицата на змията

Огромната зала светеше, огряна от танцуващите пламъци на запалените жертвеници. Амфитеатърът беше запълнен от амазонки: жени, девойки и малки момиченца — цялото население на Свещения град. Но никой не го погледна, никой не показа ни жал, ни омраза. Дори момиченцата, надвили детското си любопитство, стояха с наведени очи като суровите си майки. Грозна, заплашителна тишина. Сякаш залата беше пуста. Само плясъкът на водните струи от каменните змийски глави кънтеше със звучно ехо.

Стражите го поведоха към кладенеца. Когато достигнаха пиедестала на жрицата, го вързаха с въже и го спуснаха долу, до басейна на змията. После изтеглиха въжето.

Боян остана сам.

„Прилича на гладиаторска арена — помисли си той. — Само че по-малка, колкото е населението на Свещения град.“ И в тая арена той щеше да играе важна роля. Но каква? Близостта на басейна подсказваше нещо. Такава ли участ му готвеха? Косата му настръхна. Нима щяха да го принесат в жертва на Свещената змия? Очите му се приковаха като хипнотизирани в огледалната водна повърхност.

Амазонките мълчаха, окаменели като статуи. Явно, чакаха.

По стълбата се зададе нова процесия. Стражите доведоха до ръба на кладенеца Доналд Джексън и го спуснаха с въжето. Мисионерът възкликна:

— Бояне, ти тук! А Жанет?

— Коя Жанет? — запита археологът.

Джексън се поправи:

— Атлиан.

— В ръцете на амазонките — отговори унило Боян. — Но точно къде, не знам.

Лицето на мисионера побледня.

— И тя? Пленница?

Той опря чело в каменната стена.

— Значи, всичко е било напразно?

После се обърна рязко.

— Но нали успяхте да избягате?

Боян се усмихна горчиво.

— Върнахме се да те дирим.

— Заради мене! — Джексън прехапа устни. — Пак виновен като някога…

Боян го изгледа в недоумение.

В този миг…

Двамата осъдени вдигнаха едновременно очи.

Атлиан!

Смъртнобледа, с разплетени коси, сломена от скръб, тя пристъпваше боса по каменните стъпала, следвана от Върховния жрец. Надолу, все надолу. Без да погледне настрана, без да я погледне някой. Тя спря на своята площадка и се отпусна на колене.

— Атлиан! — извика младият мъж.

Той се изправи до стената и опита да се покатери нагоре, но пръстите му не успяха да се задържат в малките неравности, не му позволиха да достигне пиедестала. Доналд Джексън не се мръдна, остана така, опрял гръб в стената. Стоеше, устремил ужасен поглед в приведената жрица.

— Жанет! — мълвяха напуканите му устни. — Моя малка Жанет!

Върховния жрец се изправи над девойката, облечен в разкошна тога, обшита със скъпоценни камъни. На челото му блестеше златна урея с образа на ням кротал, в чиито очни дупки светеха прекрасни рубини. Змията — символът на царското могъщество, на всепобеждаващата власт, заплахата за враговете.

Истински ням кротал лежеше отпуснат като мъртъв на ръцете му, отрупани със звънтящи гривни.

Кръглият отвор на тавана просветля, поруменя, загоря като огън, който се разпалваше все по-буйно, докато накрая небето се превърна в разтопено сребро. В светлината на деня избледняха неспокойните сияния на жертвениците. В този миг отгоре долетя познатата утринна музика. Пееха каменните изваяния от пирамидата на Слънцето, пееха хилядолетния псалом на своя бог, изявяваха тържествената радост на своите създатели пред победата на светлината над мрака. Тогава и амазонките запяха. Тихо, монотонно, с невидими помръдвания на устните, превърнали се и те самите в такива каменни статуи. А странната песен се усилваше, сякаш не пееха неподвижните живи жени, а студените стени резонираха тайнствения химн, който проникваше през грейналия отвор. После всичко утихна. Навън бе замлъкнал и каменният хор, замлъкнал до новия изгрев, до новата победа на животворящия бог.

Върховния жрец простря ръце и заговори на своя свирещ език. Писъкът на свитите му устни, съскането на стиснатите зъби, всички неподозирани звуци, които издаваше устата му, ту се усилваха като злокобно скърцане, ту заглъхваха като бръмчене на пчела, а лицето му се гърчеше в криви гримаси, ръцете му сочела ту статуята на змията, ту девойката, ту двамата пленници.

Какъв беше този странен ритуал — обвинителна реч, жречески танц или проклятие?

Амазонките все мълчаха. Само малките момиченца уплашени свряха лица в майчините туники.

Жрецът се приведе над зиналия кладенец.

— Странници! — заговори той на шуарски език. — Настана вашият час. Осквернените богове ще бъдат отмъстени. Вашата смърт ще измие петното от моя народ, ще изличи греха ни. И никога вече бял човек няма да прекрачи вратите на Свещения град.

Боян и Джексън го гледаха със стиснати челюсти. Какво всъщност можеха да му кажат? Лицето му, макар и забулено с високомерната маска на жреческото безпристрастие, грееше в някаква жестока радост, грееше от доволство на изпълнения дълг, който се слива с удовлетворяването на собствената страст.

Жрецът посочи с костеливия си пръст Доналд Джексън.

— Аз казах. Ти не ме послуша. Сега ще се порадваш на агонията на своята дъщеря.

Боян се извърна смаян.

— Атлиан — твоя дъщеря! Значи, затова…

Джексън не го чу, загледан в крехката клюмнала фигура.