Жрицата на змията

Надеждата се бе пробудила в изсушените им от отчаянието души. Човешката надежда. За любов, за дом, за смях! Тя избухваше като гейзер, като всепомитащ вулкан. Надеждата ражда бунта. Безизходността е майка на подчинението. А чужденците бяха събудили надеждата — и бунта.

Никой вече не чуваше прегракналите крясъци на Върховния жрец. Забравили го бяха. Амазонките спуснаха в каменната яма въжетата и измъкнаха осъдените на смърт. Жрецът разбра. Това беше краят. Краят на неговата власт. И на живота му. Живот без власт не е живот. Беше победен. Нямаше мощ да ги спре. Той се втурна към изхода с приспаната змия в ръце, като си пробиваше с мъка път през екзалтираната тълпа и се заканваше.

— Вероотстъпнички! Ще ви накажа! Ще ви платя!

Измъкна се и затръшна подире си тежката врата; залости я със здраво резе. После се спусна в страничното подземие и там натисна един бронзов лост. Тогава се изправи.

Беше ги наказал.

Беше запушил оттока на водата, която се стичаше от змийските глави. Нивото й вече само щеше да се надига. Щеше да залее целия храм. А храмът имаше един изход, току-що заключеният изход.

Край!

Той тръгна по стълбата нагоре. Излезе в надземното капище, отби се до отдушника, наведе се през каменния парапет и надникна вътре. Заприщената вода се надигаше бързо. Вече заливаше първите редове на амфитеатъра. Обезумелият народ се изтегляше назад. Хората се блъскаха един в друг, пищяха децата, а водата ги догонваше уверена и безпощадна.

Щяха да загинат. Всички! Осъдил ги беше.

И никой нямаше да се спаси!

28

Жак Камюс и Фернандо Бендейра преживяха още една тежка нощ в селвата. Какви ли не зверове ги посетиха по време на съня им върху разчаталеното дърво! Всъщност това не беше и сън, а някаква кошмарна дрямка, прекъсвана от чести заплашителни стрясквания. Най-първо ги навести боа, пропълзяла безшумно от клон на клон. Когато тя се отказа от хищните си намерения, по дънера се изкатери пума. Но сепната от неочакваната среща, навярно вече заситила глада си другаде, тя се метна на съседното дърво. Вампирите цяла нощ кръжаха наоколо в безшумните си зигзаги. И макар че нещастните бегълци се събуждаха всяка минута и ги пропъждаха с гневни ръкомахания, летящите хищници все пак успяха да опитат кръвта им. Нито Фернандо, нито Жак усетиха нараняванията. Само тънките кървави ручейчета по вратовете им подсказваха, че коварните кръвопийци ги бяха издебнали. А облаците москити се отделиха от тях чак преди зазоряване.

И ето, недоспали, уморени, гладни, те гледаха как ивицата черно небе бързо просветва. Смолистите вълни на реката засияваха с огнените отражения на зората, докато накрай отново придобиха златистия си цвят. Маймуните-ревачи проточиха тъжните си псалми.

Внезапно двамата дигнаха очи, уплашени от изпукване на клонка над главите им.

— Куанду! — рече Фернандо. — Бодливо свинче!

Жак кимна.

— Туземците го обичат много. И аз съм ял…

Фернандо откърши със силните си ръце един клон, окастри страничните му вейки и запълзя нагоре. Бодливото свинче, някакво странно смешение от прасе, таралеж и лисица, стоеше на един висок клон и размахваше заплашително настръхналата си опашка. Фернандо не успя да го достигне. Тъкмо под него стъблото беше голо и безклонесто. Той се озърна. Трябваше да се сдобие с по-дълъг кол, да достигне жертвата си. Но куандуто не го дочака. Изкатери се още по-високо. И там, убедено в недосегаемостта си, се залови да огризва младите листенца.

Внезапно на същия клон скочи една дива котка, запълзя дебнешком, примъкна се откъм гърба му. После се метна върху му, като целеше да сгризе корема му. Но не й се удаде. Куандуто я посрещна с удар на опашката си, подобна на бодлив боздуган. Макар и наранена от несполучливия опит, нападателката не се отказа от борбата. Кой знае откога не бе яла! Подхвърли се втори път. Сега бодливото свинче й подложи настръхналия си гръб. Тя се дръпна назад, като съскаше диво. В устата й стърчаха начупените шипове на опасната плячка.

— С тия бодли ще умре от глад — рече Камюс.

Котката не поднови нападението. Подви опашка и отстъпи заднишком. Фернандо замахна с кола, ала не улучи и нея. Тя само изфуча насреща му и се изгуби в листата.

Те се спуснаха на земята, протегнаха се, разкършиха схванатите си стави. По телата им пробягнаха тръпки от хлад. Сутрин в джунглата става много студено, като във влажна изба.

В този миг видяха броненосеца. Едър като угоено прасе, наметнало сякаш на шега кожа на кайман, то пристъпваше лениво върху късите си крака и налапваше от време на време намерения бръмбар или гъсеница.

Камюс се поколеба.

— Казват, че яде трупове. Затова натрупват върху гробовете грамади дърва.

— Дори да е така — отвърна Фернандо, — пак ще го изям.

— И индианците не го закачат. Вони.

— Нищо!