Жрицата на змията

Тялото на гигантската змия се гънеше в плавни извивки до самата водна повърхност, облечено в броня от бронзови люспи, тъй гладки и тъй блестящи, като огледалцата от полиран бронз на амазонките. И върху тая непробиваема ризница — огромни тъмни петна като безредно налепени черни тепсии.

Двамата влюбени не се обърнаха назад, не видяха как Фернандо и Камюс, едва опомнили се от смайването, поеха скъпоценния кръст и хлътнаха в гората. Не видяха Утита, който бе измъкнал от тинестия бряг един балсоз ствол и легнал върху него, едва удържащ се да не се катурне, го избутваше с бамбуков кол, забързал на помощ.

Изведнъж Утита ги видя. От изумление той изпусна кола си. Неговият ум не можа да побере и това чудо. Останал без кормило, балсовият труп го понесе безпомощен по течението, като го отдалечаваше все повече от брега.

Боян виждаше само девойката, която му се усмихваше ласкаво, сложила ръка върху треперещата му ръка. Виждаше мощната жива машина под него, която разсичаше вълните с неудържимия си устрем, несломима машина от челичени мускули.

— Сега накъде? — запита Атлиан.

Боян се поколеба. Далечината надолу, по течението, го примамваше с видението на свободата. Върху тая грамада те можеха да достигнат невредими Амазонка, да спрат в някое селище, да се срещнат с цивилизовали хора, да се спасят. Никой нямаше да ги спре, ни човек, ни звяр. Не би посмял. Далечината мамеше, зовеше. Там го чакаше щастието.

Той стисна челюсти. Чу как изскърцаха зъбите му.

Щастие!

Щеше ли да бъде щастлив така, измъкнал се от опасността като най-жалък страхливец, изоставил другарите си? Щеше ли да бъде щастлив, когато знаеше, че за тяхната гибел е виновен той — той, който ги измами и довлече тук? Съвестта заговори, закрещя. Тя обвиняваше, заклеймяваше, жигосваше душата му с жарта на справедливостта.

Защо изостави Доналд Джексън? Защото видя насреща си пистолета на оня негодник, защото видя амазонките. Така. И не посмя да изложи живота си. Не посмя да рискува. Защо? Защото му се живееше. Тъкмо сега, когато я намери… И все пак…

— Назад! — процеди той през стиснати устни.

Той знаеше. Това беше страшно решение, най-тежкото решение, което бе вземал през живота си… Защото там, където щеше да се върне, дебнеше смъртта… И жертвата му може би щеше да се окаже безполезна. Може би нямаше да го намерят. Иначе защо не ги настигна още там, пред подземието… Въпреки това трябваше… Ами ако беше жив, ако ги очакваше…

Той хвана ръката на Атлиан.

— Имам една молба. Остави ме на брега до Мъртвата гора. Аз ще вляза да го диря в Тайния проход. А ти се върни назад! Чакай ме по-далеч от твоя народ! Чакай ме със своята змия! Когато знам, че е с тебе, ще бъда по-спокоен. Аз ще опитам да спася стария човек… Ако е още жив… После двама ще намерим Утита и ще дойдем при тебе. И тогава… Тогава ще отидем в моята страна… И ще бъдем истински щастливи…

Девойката се наведе напред и потупа с ръка огромната глава. Анакондата изви послушно шия и се хлъзна срещу течението. Подплашени от нейното минаване, във въздуха се вдигаха в кряскащи облаци неизброимите множества на водните птици. Кайманите, които се грееха на слънце върху крайбрежната тиня, се гмурваха във водата. Сподиряха ги анакондите и водните змии. Сухоземните животни — коати, елени, тапири, ягуари, — дошли да уталожат жаждата си, отстъпваха заднишком в гъсталаците, щом чуеха плисъка на надигнатата от нея вълна. А най-голяма врява, то се знае, дигаха маймуните със своята вродена омраза към всяка змия. Те крещяха, заловени с четири ръце и опашка за клоните, друсаха се, после се прехвърляха на съседните дървета, като ги следваха неотлъчно по двата бряга.

Боян мислеше трескаво. Възможно ли беше това? Не продължаваше ли кошмарът му? В ред ли беше разсъдъкът му?

Питомна змия! Питомно чудовище! Кой би допуснал?

Ако някой му кажеше това по-рано, би се изсмял.

Изглежда, хората познават твърде слабо тези пълзящи твари. Кой знае защо. Може би поради вродения им страх от тях, поради отвращението, което изпитват към студеното им тяло, към пълзенето, към убийството из засада.

И все пак — той почна да си спомня, да подрежда в паметта си отделни случаи, за които бе слушал или чел… Все пак понякога… Древните гърци и римляните, най-трезвите реалисти в изкуството, изобразяват Ескулап със змия в ръка… Римският император Тиберий хранил от ръка любимата си змия… Индийските факири разиграват укротени кобри пред зрителите… В Бразилия на много места държат боа вместо котка и понякога хората спят в една стая с нея… В Африка, в Уганда, питонът се смята домашно животно. И още… И още…