Жрицата на змията

За щастие амазонките вече си бяха отишли. Свирещите им подвиквания долитаха отдалеч, нагоре по реката. Може би смятаха, че са ги задминали и сега се връщаха да ги пресрещнат.

Боян подаде ръка на девойката да излезе, а след нея се измъкнаха и останалите, нахапани кой повече, кой по-малко от яростните нападатели.

Атлиан наложи раните им с листа от една лиана, а Фернандо и Жак притичаха по тинестия бряг към лодката. Намериха я непокътната и я изтеглиха на брега. Всички се нагласиха пак вътре, гребните я насочиха сред реката. Течението, блеснало на отвесните слънчеви лъчи със златни искри, ги понесе бързо надолу, към спасението.

Седнал на кърмата, без да изпуска пистолета, Фернандо премисляше трескаво. Време ли беше да се освободи вече от съдружниците си? Ако не тая вечер, то утре ще достигнат устието на Скритата река. Дали ще го чака Машингаши? Дали ще свърши работата, както се бяха уговорили, или Фернандо трябваше отсега да се оправи сам? Доналд Джексън му помогна, сам намали броя на съдружниците. Оставаха още трима — Боян, Жак и Утита. А девойката — виж, за нея плановете му бяха съвсем други… Една такава красавица до Фернандо Великолепния би смаяла Рио… Бисер…

Това беше въпросът — дали да се отърве от Жак и Боян още сега, или да изчака? Още има нужда от гребци. А за другото винаги има време. Всеки миг може да намери повод за спречкване — и да ги прати на пиранхите.

Наоколо се събираха все повече и повече крокодили, ограждаха ги, следваха ги неотстъпно, подали над блестящата повърхност грозните подутини на ноздрите и на очите си. Понякога греблата докачаха гърбовете им и изтракваха зловещо, напомняха на бегълците, че е все още рано да се надяват на спасение.

Внезапно Атлиан извика:

— Тече!

Всички погледнаха към краката си. Наистина на дъното имаше вода, която се плискаше при всяко навеждане на пирогата. Откъде ли се процеждаше?

Без да напуска удобната си позиция да пресрещне всеки опит за съпротива с револвера в ръка, Фернандо подвикна на Камюс:

— Я виж къде тече!

Французинът се наведе, заоглежда се. Но легналият скъпоценен кръст му пречеше да огледа всичко. Той опита да го отмести и изведнъж водата шурна в плътна струя. Изглежда, пакостта бе станала отдавна, когато товареха плячката си. Изпуснат по-грубо, острият ръб на кръста бе хлътнал в загнилата дървесина.

Камюс веднага, го пусна на мястото му, но сега вече той не успя да прилепне към пробойната така плътно, плътно, както преди. Водата се надигна, заклокочи, заля глезените им.

— Изгребвай! — кресна Фернандо.

Нямаше нужда да крещи. Утита грабна кратунката си за вода. Камюс свали тропическия си шлем. А девойката започна да я изплисква навън с шепи. Водата се задържа на същото равнище. Но останала без гребци, лодката се завъртя и се понесе безволно по течението. Крокодилите, сякаш подушили какво става, разбъркаха реда си, заблъскаха се, зашибаха с опашки. Губеха търпение. Подаваха глави над водата, раззинваха отвратителните си зъбести челюсти.

Боян бутна с крак златния кръст.

— Да го изхвърлим! Ще ни потопи.

Ала Фернандо се озъби:

— Да не си посмял! По-напред тебе ще хвърля.

Археологът го измери с яростен поглед.

— Не виждаш ли, че загиваме? — извика той. — Само заради твоята алчност… Не виждаш ли, че и ти няма да се отървеш?

Побеснял пред надвисналата опасност, пред дебнещата смърт, която надничаше от всяка крокодилска челюст, пред угрозата да загуби съкровището си, бразилецът изкрещя:

— Няма да го хвърля! Няма! Последното нещо, което ще пожертвувам, е кръстът, последното, чувате ли? Затова гребете по-чевръсто, гребете към брега! Гребете!

В този миг съгледа девойката, която беше вперила в него гневен поглед.

— Поправям се — усмихна се Фернандо, както само той умееше. — Предпоследното! Тебе, хубавице, няма. Не се бой!

— Ти си гаден! — прекъсна го Атлиан и се наведе пак да изгребва водата с ръце.

Фернандо се разсмя:

— Пума! Малка пумичка! Такива са най-сладки!

Боян вдигна греблото. Но Фернандо насочи цевта насреща му.

— Глупак! — викна му той. — Не разбра ли, че се шегувам? Защо ме караш да хабя патроните! Греби, че ще ни оглозгат крокодилите!

Боян видя, че наистина водата се надигаше. Бордовете едва се подаваха. А страшните влечуги прииждаха, блъскаха се, мучаха алчно и диво. Той прецени. Добре — ще го убие. Но каква полза? Нали в туй време хищниците щяха да ги пометат — всички? И Атлиан. Трябваше да усмири гордостта си, ревността си, да гребе, за да спаси нея. А после щеше да се разправя с него… После… Сега имаше само една цел — брега…

Когато килът се отърка в плитчината, водата вече преливаше през бордовете. Спасиха се в последния миг. Ако това беше станало десет секунди по-рано, крокодилите щяха да ги свършат. Ето те и сега приближаваха, плискаха в плиткото, щракаха яростно челюсти. Бързаха да им отрежат пътя за отстъплението.

Фернандо скочи на земята.

— Утита! — провикна се той. — Поемай кръста! Жак, подай му го!

При вида на зиналата цев двамата нагазиха във водата и понесоха тежката скъпоценност, като затъваха до колене в рядката, клокочеща тиня.