Жрицата на змията

Змията се уви около кръста и изсъска срещу него. Очите й, ярък цинобър, святкаха диво. Езикът трептеше като червена пружинка. Главата й ту се стрелваше напред, ту се връщаше, готова за ново нападение.

— Да го оставя! — шепнеше гневно Фернандо. — Да се върна, когато съм достигнал целта? Да ме спре някаква пълзяща гадина? Ти не познаваш Фернандо! По-добре да умра, отколкото да изтърва тлъстата плячка!

И той връхлетя срещу кротала. Но с рязък тласък гъвкавата шия отметна настрана насоченото острие. После главата се хвърли напред. Не по-малко пъргав от нея, човекът отскочи. Змийските зъби щракнаха на сантиметър от лицето му. Фернандо замахна повторно. Копието докосна люспестата шия, бликнаха няколко кървави капки. Змията се разяри. Отмота се от златния кръст, запремята се диво. Главата й се стрелкаше със светкавична бързина и ръсеше по каменните плочи алени капки.

Фернандо разбра, че не може да улучи тая бясна пружина от мускули и ярост. А нямаше изход. Беше приел боя. Или тя, или той! По гърба му полази леден трепет. Но не отстъпи. Знаеше, всяка крачка назад щеше да предизвика мълниеносна атака на озлобеното влечуго. Щеше да означава края му.

Когато се е хванал веднъж, Фернандо не спира насред път.

Нямаше да отстъпи и сега. Ако принудеше отровната гадина да се отбранява, да не й остане охота за нападение — можеше да се надява на спасение. Имаше някакви изгледи…

И ето той отново връхлетя.

Камюс бе побягнал до отвора на подземието, готов всеки миг да се шмугне вътре и да дръпне зад себе си каменната плоча.

Фернандо прецени бързо. Нямаше изгледи да умери главата. Тогава — тялото! То беше по-дебело, по-мудно.

Втурна се напред, заби копието в люспестото туловище и отскочи мигновено. Кроталът се размята в някакво замайващо кълбо, после съвсем неочаквано изпълзя, та се скри зад каменното божество. Копието издрънча по пода.

Победителят избърса с длан потта от челото си. От гърдите му се откърти дълбока въздишка. От пода го гледаше вързаната амазонка със страх и възхищение.

Камюс приближи блед, задъхан от уплаха.

Фернандо се усмихна.

— Щом и сега се отървах — значи, дълъг живот ме чака.

Пристъпи, хвана скъпоценния кръст. Разклати го. Откърти го леко от каменната му основа, тъй като не беше споен с нищо — нито с цимент, нито с хоросан. Фернандо не се учуди. Беше забелязал, че всички постройки в града са изградени без хоросан, само от наредени изгладени каменни блокове.

Жак Камюс се спусна да му помага и скоро баснословното богатство лежеше в ръцете им. Богатство, което заслужава всякакъв риск, всякаква опасност, всякаква жертва. Тридесет-четиридесет килограма злато. И диаманти като кокоши яйца.

— Тежи! — изпъшка, усмихнат алчно, Камюс.

Фернандо се поколеба.

— Добре би било да извадим само брилянтите. Но не може. Ще ги натрошим при първия опит. Разбирам от тези работи. Много здраво са инкрустирани в златото. Щем не щем, трябва да го мъкнем. Не дълго. Само до реката. Там е лодката.

В тоя миг той съзря Осло — жрицата на слънцето, която беше влязла в храма, без да ги забележи. Беше улисана. Бързаше да съобщи на Върховния жрец за срещата на Атлиан с Боян и за опита им да избягат. Бързаше да я злепостави пак и да спечели напълно благоволението му. Това беше чудесен случай. Не се повтаря често.

Ала не успя да довърши делото си. Не й било писано. Когато съгледа двамата похитители, вече беше късно. Преди тя да извика, копието на Фернандо прониза гърдите й.

Осло рухна безжизнена на земята.

— Бързо! — извика убиецът й. — Няма време!

Двамата грабнаха скъпия кръст и го помъкнаха към подземието. А беше дяволски тежък. Двамата едва го удържаха, проклинаха. Заморени, най-сетне достигнаха Тайния вход, до края на стълбата. Фернандо натисна с рамо блока и го отмести.

Изведнъж той се сети.

— Не трябваше да оставяме жива пазачката. Ще ни издаде. Но… станало… Да вървим!

Двамата се намъкнаха в прохода. После камъкът се върна на мястото си.

Слисан от виденото, обезумял от страх пред това, що ги очакваше след убийството на жрицата, особено след раняването на свещената змия, Утита търти назад. Изпълзя по сухия кладенец в полусрутения храм, а оттам притича по безлюдните улици направо при мисионера.

Погребението продължаваше. Шествието беше достигнало Града на мъртвите и оттам долитаха песните на балсаматорките.

Забравил индианското си самообладание, Утита влетя в стаята задъхан.

— Избягаха! Фернандо и Жак! През един таен изход. Хайде и ние!

Доналд Джексън скочи.

— Да бягаме! Но не сами! С Жанет! И с Боян!

— Какъв Жанет? — запита Утита.

— После ще ти обясня. Сега да вървим.

И го повлече към Храма на змията.

Пазачките го спряха на входа.

— Да излезе Атлиан — каза Джексън с глас, който не търпеше възражения.

Само след минута тя се показа, следвана от Боян.

Джексън усети, че му прилошава. Стори му се, че ще припадне. Краката му се подкосиха. Сърцето му замря. Не! Не беше спряло. Биеше като чук, блъскаше в гърдите, във вените на слепите очи.