Жрицата на змията

Боян замълча. Да. Всичко съвпадаше с неговата хипотеза. Всичко — освен това, освен най-важното. Тези индианки с атлантска култура.

Едно момиче притича и пошепна нещо на жената, която на няколко крачки от тях окопаваше леха батати. Изведнъж тя захвърли бронзовата си мотика и се втурна към града.

Мисионерът запита:

— Какво става, дъще?

Тя не се обърна. Вместо нея отговори момичето:

— Умира синът на Кецала!

Мисионерът се спусна след тях. Не само дългът на лекаря го влечеше натам. Когато Боян го настигна, той му рече задъхан:

— Чу ли? Синът й! Значи, това не е град само на жени. Има и мъже. Но къде са те? Защо не сме ги видели досега?

Тримата се вмъкнаха след бързащата жена в дома й, преминаха през няколко стаи и се озоваха в едно тясно помещение. На каменния нар върху кожа от ягуар лежеше шест-седемгодишно момче. От устата му бликаше кръв и се стичаше на земята в грозна локва.

Момичето обясняваше на обезумялата майка.

— Както ядеше, му падна зъб. После рукна кръвта…

Доналд Джексън прехапа устни. Кръвоизлив от млечен зъб. Страшно подозрение прониза съзнанието му, сякаш в миг прозря в тайната на чудния град.

— Тичай! — обърна се той към Боян. — Поискай им чантата ми! Имам инжекции. Ще спра кръвоизлива. А аз ще се опитам да направя нещо, докато те чакам. Тампон или друго…

Археологът изхвърча на улицата. Спря първата амазонка:

— Къде е чантата ни? От лодката. В нея има лекарство. Умира едно момче. Трябва да го спасим. Дайте ни я!

— Аз не съм тази, която ще реши — отговори жената. — Нямам право.

— А кой? Кой?

— Жрицата на слънцето… Но щом е момче, което умира… Няма спасение.

В следния миг Боян тичаше по стълбата на пирамидата към Храма на слънцето. Стражите го спряха на входа с препречени копия.

— Искам да говоря с жрицата — изкрещя той нетърпеливо.

— Защо ти е? — запита едната пазачка.

— За чантата с лекарствата. Да спасим едно умиращо момче. Сина на Кецала.

Амазонката влезе в храма, като го остави на стъпалата. Най-сетне, сякаш след цяла вечност, тя се показа. Поклати глава.

— Не може! Този, който е над нея, не позволява. В Свещения град има достатъчно жреци. Не са нужни и чужди. А това, което е отредено, ще стане.

Смазан от тоя безсърдечен отговор, Боян се върна обратно в зловещо притихналата къща. Едва сега забеляза окачената над входа медна плочка с форма на полумесец.

„Клетите! — помисли си Боян. — Не можа да ги спаси и талисманът, символът на богинята Луна. Същото поверие като нашата подкова на щастието. С общ произход. И тук, и у нас — на хиляди километри.“

В тъмната стая, на каменния одър, лежеше злочестата майка, притиснала в ням ужас безжизненото си дете.

Джексън наведе глава.

— Вече сме излишни.

Излязоха мълчаливо, смазани от безпомощно съжаление. Седнаха на каменната пейка пред дома. До тях клекна, опряло брадичка върху дланите си, момиченцето.

— Така умират всички — каза то. — Падне зъб, изтече му кръвта. Удари се — изтече му кръвта. Ухапе го комар — изтече му кръвта. Никое момче не остава. Проклятие.

Мисионерът сложи ръка на главата му.

— Само момчетата умират така, нали?

— Да! — потвърди момиченцето. — Майките ги пазят, крият ги в подземията, не ги оставят да играят, да работят, да се учат на стрелба. Държат ги в къщи, грижат се за тях, а те умират.

Мисионерът се надигна.

— Да си ходим! Изморен съм.

Той влезе в къщата, която им беше определена. С него се прибра и Утита. Но Боян не мислеше да почива. Сърцето му пак го повлече към Храма на змията. Този път той дори не опита да приближи входа му. Неумолимите пазачки стояха там. Пак щяха да отговорят с мълчание, тъй както му отговаряха всички, когато ги запиташе за девойката с жълтите коси.

А каква ли беше тая яма до самия храм, оградена с висок парапет? Дали нямаше връзка със самия храм?

Той се повдигна и надзърна вътре. Сред полумрака, на дълбочина двадесетина метра, лъсна някакъв басейн. А над него каменна змия. И кариатиди, подобни на змии. И пламтящи жертвеници. Каменен амфитеатър.

„Та това е самият Храм на змията! — помисли си Боян. — Ямата е неговият отдушник.“

Той притича до жилището си и без да се обажда на другарите си, грабна от склада едно дълго въже. Върна се. Привърза го за парапета и се спусна в празното. Надяваше се, че въжето ще издържи. Беше виждал в инкските градове въжени мостове, които траеха векове.

Най-сетне опря в дъното на кладенеца, до тихия басейн. Ръцете му трепереха от изтощение, отмалели бяха и краката му. Той седна на пода и вдигна поглед нагоре. От каменния таван го стрелкаха с втренчените си погледи преплетените каменни змии. Надсмиваше му се от своята висота и каменната статуя на Великата змия. Змийските глави от стената бълваха пенестите си водопади със звънлив кикот.

За какво ли служи този амфитеатър? И този кладенец? И басейнът сред него? А пиедесталът на три метра от пода?