Читаем Жрицата на змията полностью

— Дирят само жълтия метал. Той е техният бог, на който принасят в жертва всичко: достойнство, любов, приятелство — всичко. Те ще разграбят града ни, ще го разрушат, ще унищожат народа ни. Това ли искаш, Атлиан?

После изведнъж подхвърли:

— Атлиан, ти обичаш белия мъж.

Обвинението я плесна като камшик.

Девойката вдигна глава.

— Не! Не е вярно! Мразя го! Мразя го! Той отне покоя ми. Прогони съня от очите ми. Накара ме да забравя рода си. Това ли е любовта?

Със същия безразличен глас статуята отвърна:

— Точно това! И не проклинай! Благослови боговете, че са те направили своя избраница. Да снемеш проклятието от своя народ. Ти, със своята жертва… Ти единствена благословена…

— Не искам! — изкрещя Атлиан. — Не искам!

Но не стана. Не побягна, както нашепваше сърцето й. По-властна сила от нейната воля я прикова върху каменния под в подножието на безстрастния властник, който набиваше в съзнанието й дума след дума:

— Спомни си преданието, записано на бронзовите плочки. Спомни си проклятието на твоя народ… Отдавна е станало то. Изтекли са векове. Нито дърветата в джунглата са същите, нито животните, нито хората. Само Свещеният град и — проклятието. По Великата река дошли брадати мъже, досущ като мъжете на нашия народ, облечени в дрехи от твърд сив метал, с оръжия от същия метал, с тръби, изригващи мълнии. Те наричали себе си конквистадори, мъчно и непонятно име. Но не познавали свещения език на дедите ни. За жалост нашите мъже се измамили. Заблудила ги външната прилика — бялата кожа и брадатите лица. Отворили им крепостните врати, посрещнали ги, както се посрещат братя. Нахранили ги с най-изискани гозби, с най-отбрани плодове. Предложили им дружбата и верността си. Но душите на белите били коварни. Никой не допускал, че очите им виждат само жълтия метал. Хитри и коварни, те носели не само огнени тръби. Носели и огнена вода. Те напоили с нея мъжете и жените на нашия народ. А тя изгаряла гърлата като огън, замъглявала разума, превръщала кората в животни. Чужденците посегнали върху жените на своите домакини. А жените, замаяни от проклетата вода, не ги отблъснали. Тогава, макар и обезсилени, нашите прадеди скочили да защитят своята чест. Но мускулите им били загубили своята мощ, десниците не можели да държат мечовете и копията. Пришълците ги изклали. Изклали ги до един. А жените продължавали да прегръщат убийците на своите съпрузи. И тогава, в предсмъртния си миг, Върховният жрец ги проклел. Проклел ги е неотразимата мощ на божествения си гняв: „Вие, мъжеубийци, бъдете проклети! Щом като не ви достигнаха собствените мъже, останете завинаги без мъже! Вие и цялото ви потомство!“

Последните думи прокънтяха като гръм под черния свод, удесеторени от ехото. Прогърмяха и бавно затихнаха. После гласът отново заговори, но сега по-тихо, унило:

— Боговете чули страшната клетва. А жените, замаяни от огнената вода, продължавали безгрижно пиршеството с чужденците. После заспали пияни. По време на съня им убийците безнаказано ограбили храмовете, гробниците и домовете, натоварили лодките си с жълтия метал и побягнали надолу по реката. Едва на заранта жените разбрали какво са сторили. Разкаянието стиснало гърлата им — разкаяние и накърнена женска гордост. Те можели да им простят всичко — убийство, лъжа, кражба. Не и изоставянето. Грабнали оръжията си, метнали се на своите пироги и настигнали чужденците. Битката била жестока. Най-жестоката битка, която е видяла Скритата река. Всички пришълци загинали, не можели да се бранят, натоварени с тежката плячка. Не оцелял нито един. Жените отмъстили. Но проклятието останало. Жени без мъже. Проклятието тежи и върху потомството. И така — до днес…

Атлиан мълчеше. Тя знаеше наизуст това предание. Чела го бе и препрочитала многократно в старинните позеленели плочки на библиотеката. И странно, едва сега тя си спомни как бе мечтала да спаси със своята саможертва нещастния си народ. Бе мечтала. А сега?

Каменният бог отново извиси глас:

— Атлиан, готова ли си? Достойна дъщеря ли си на Свещения град?

Удари гонг. Звукът му прониза като огнена стрела сърцето й. Девойката се изправи залитаща.

— Не! — извика тя. — Това е жестоко! Жестоко!

Гласът отвърна сухо:

— А не е ли жестоко, когато майката загубва момчето си? Не е ли по-жестоко? Плът от нейната плът. Всяка майка в тоя град — от векове преди нас, векове след нас… Хилядократна жертва… От теб се иска само една жертва, само от теб, за да живеят другите…

Атлиан се обърна. Забрави да се поклони пред каменния идол. Забрави всичко. Остана само едно, една ужасна мисъл — че тя, именно тя трябва да го погуби…

Тя…

18

Боян беше опитал да проникне в Храма на змията няколко пъти. Смътно предчувствие му подсказваше, че само там, в тоя забранен храм, ще намери девойката, която диреше. Неслучайно я видя със змията тогава. Но всеки път, при всеки опит, пазачките го посрещаха с насочени копия.

По улицата премина колона от девойки с щитове, копия и преметнати през рамо лъкове. Маршируваха отсечено, сурово, с мъжка стъпка.

Боян хвана мисионера за ръка.

— Ела след тях! Може да видим и нея.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века