Читаем Жрицата на змията полностью

На два човешки боя от дъното на кладенеца се издаваше неширока площадка, по-право корниз — пиедесталът на жрицата. А тъкмо насреща се открояваше странен барелиеф — лодка с три мачти, на чийто нос се е изправил брадат мъж, наметнат с плащ от змийски люспи и зад него — остров с пирамида.

От това място Атлиан призоваваше Живия бог, Безсмъртния, пазителя на вечните тайни — за да му предложи жертвеното животно, докато горе, по каменните стъпала на амфитеатъра, народът пееше, изпаднал в религиозен екстаз.

Жертвени песни! Погребални песни! Изпълнени с мъка и безнадеждност. Дори мажорният акорд в прославата на изгряващото слънце навяваше не радост, а тъжна тържественост.

„Ти отново изгряваш, а ние още живеем — живеем в своята мъка.“

Мъка! Мъка!

Тя искаше да пее, да тича, да се смее. Във всяка клетка на младото й тяло напираше жизнерадост. Искаше, а не биваше. В прокълнатия град нямаше място за смях и бодра песен. Жрицата беше чужда сред своите. Неразбрана и неразбираща своя народ. Самотна. Жадуваща за живот сред този загиващ народ, сред настъпващата смърт, сред дебнещото от всеки ъгъл запустение. Различна по образ от своето племе, различна и по душа. Еднаква само в едно — в мъката, наистина не като тяхната мъка, но все пак — мъка…

Мъка от самотата!

И само един другар — Живият бог, Змията.

Странна, неестествена дружба!


zhricata-atlian.png

Атлиан й даваше цялата обич на своето младо сърце. Цялата си нежност. Пълно и всеотдайно. Змията й отвръщаше със същото, с цялото чувство, на което беше способно студеното й сърце, студено като гранитните й изображения.

Това наистина не беше само изкуството на змиеукротителя, не беше само тайнственото знание, с което през хилядолетията жреците на нейния народ бяха подчинявали на своята воля боготворените чудовищни влечуги. Имаше още нещо. Но това нещо не задоволяваше. Не достигаше. Не можеше да замени другото — копнежа за човешка близост, за човешка нежност, която диреше младата жрица и не можеше да намери сред суровите свои другарки.

Наоколо лъхаше само студ — каменностудени стени, каменностудени души.

Атлиан изскочи от залата, притича по стъпалата до първата площадка и натисна каменния орнамент в стената. Масивният блок се отмести, за да открие подземния проход. Девойката грабна един фенер от кристал, в който пълзяха няколко огнени мухи — кукуйоси, и се вмъкна в подземието. Едрите насекоми пръскаха мека светлина, която танцуваше по влажните стени на тесния тунел.

Атлиан се сети. Днес не ги бяха къпали, не им бяха насипали сладък сок от ананас. Затова светлината им беше поотслабнала. Трябваше тя да се погрижи за тях, като се върне.

Проходът свърши в една хралупа, същата, в която бе надзърнал Фернандо преди пленяването му. Девойката остави фенера в страничната ниша и излезе вън. Щом стигна до речния бряг, тя удари с крак по земята.

Един отсечен удар, после три последователни.

Пауза. И отново: един сам удар — три един подир друг.

Минаха минута, две, три, пет.

Изведнъж реката заклокочи и оттам се подаде главата на чудовищната анаконда. Тя раззина челюсти и засъска пред лицето на девойката с проточен раздвоен език.

Атлиан се качи отгоре й, прегърна я, потупа я по шията. Анакондата се спусна надолу по реката.

Изплашените крокодили се пръснаха безредно. В клоните се развикаха маймуни. Закрякаха папагали. Две пуми, навели глави да утолят жаждата си, отскочиха като ужилени назад в джунглата.

А змията се носеше по реката, нагънала кехлибарената й повърхност в две високи вълни, които се вееха отстрани като шумящи крила, раздалечаваха се и се разбиваха с плясък в брега.

Обхванала здраво дебелото гъвкаво тяло на змията, Атлиан я пляскаше с длан по врата и викаше:

— Още! Още! По-бързо!

Змията се виеше лудо, подхвърляше се, пенеше водата.

— Още! Още!

Ето тук потъна металната птица, с която слезе от небето белият мъж. Едното крило достигаше водната повърхност. Ето и малката полянка, където той лежеше безчувствен, когато тя го наблюдаваше скришно през лианите пред хралупата на Тайния вход.

Защо излезе тя тогава? Защо не си стоя в храма? Защо най-сетне не го остави на ягуара?

Сега щеше да бъде спокойна. Не щастлива, но равнодушна. Такава, каквато беше преди, такава, каквато трябва да бъде жрицата на змията, жрицата на мъдростта.

Щеше да стреля с лък, да скача, да тича, да се катери по дърветата. Щеше да изучава древните тайни, записани върху каменните колони на храмовете и върху бронзовите плочки в библиотеката, нощем щеше да наблюдава от терасата на слънчевия храм вещанията на небесните светила, които разкриват съдбата на хора и светове, в храма на здравето при беззъбата жрица щеше да вари чудните билки…

Билки!

Защо нямаше билка и срещу нейната болест?

Тя потупа змията по дясната страна на главата и чудовището свърна наляво, тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. И отново поуспокоените животни и птици се развикаха, побягнаха ужасени при тяхното приближаване.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века