Жрицата на змията

На два човешки боя от дъното на кладенеца се издаваше неширока площадка, по-право корниз — пиедесталът на жрицата. А тъкмо насреща се открояваше странен барелиеф — лодка с три мачти, на чийто нос се е изправил брадат мъж, наметнат с плащ от змийски люспи и зад него — остров с пирамида.

От това място Атлиан призоваваше Живия бог, Безсмъртния, пазителя на вечните тайни — за да му предложи жертвеното животно, докато горе, по каменните стъпала на амфитеатъра, народът пееше, изпаднал в религиозен екстаз.

Жертвени песни! Погребални песни! Изпълнени с мъка и безнадеждност. Дори мажорният акорд в прославата на изгряващото слънце навяваше не радост, а тъжна тържественост.

„Ти отново изгряваш, а ние още живеем — живеем в своята мъка.“

Мъка! Мъка!

Тя искаше да пее, да тича, да се смее. Във всяка клетка на младото й тяло напираше жизнерадост. Искаше, а не биваше. В прокълнатия град нямаше място за смях и бодра песен. Жрицата беше чужда сред своите. Неразбрана и неразбираща своя народ. Самотна. Жадуваща за живот сред този загиващ народ, сред настъпващата смърт, сред дебнещото от всеки ъгъл запустение. Различна по образ от своето племе, различна и по душа. Еднаква само в едно — в мъката, наистина не като тяхната мъка, но все пак — мъка…

Мъка от самотата!

И само един другар — Живият бог, Змията.

Странна, неестествена дружба!

Атлиан й даваше цялата обич на своето младо сърце. Цялата си нежност. Пълно и всеотдайно. Змията й отвръщаше със същото, с цялото чувство, на което беше способно студеното й сърце, студено като гранитните й изображения.

Това наистина не беше само изкуството на змиеукротителя, не беше само тайнственото знание, с което през хилядолетията жреците на нейния народ бяха подчинявали на своята воля боготворените чудовищни влечуги. Имаше още нещо. Но това нещо не задоволяваше. Не достигаше. Не можеше да замени другото — копнежа за човешка близост, за човешка нежност, която диреше младата жрица и не можеше да намери сред суровите свои другарки.

Наоколо лъхаше само студ — каменностудени стени, каменностудени души.

Атлиан изскочи от залата, притича по стъпалата до първата площадка и натисна каменния орнамент в стената. Масивният блок се отмести, за да открие подземния проход. Девойката грабна един фенер от кристал, в който пълзяха няколко огнени мухи — кукуйоси, и се вмъкна в подземието. Едрите насекоми пръскаха мека светлина, която танцуваше по влажните стени на тесния тунел.

Атлиан се сети. Днес не ги бяха къпали, не им бяха насипали сладък сок от ананас. Затова светлината им беше поотслабнала. Трябваше тя да се погрижи за тях, като се върне.

Проходът свърши в една хралупа, същата, в която бе надзърнал Фернандо преди пленяването му. Девойката остави фенера в страничната ниша и излезе вън. Щом стигна до речния бряг, тя удари с крак по земята.

Един отсечен удар, после три последователни.

Пауза. И отново: един сам удар — три един подир друг.

Минаха минута, две, три, пет.

Изведнъж реката заклокочи и оттам се подаде главата на чудовищната анаконда. Тя раззина челюсти и засъска пред лицето на девойката с проточен раздвоен език.

Атлиан се качи отгоре й, прегърна я, потупа я по шията. Анакондата се спусна надолу по реката.

Изплашените крокодили се пръснаха безредно. В клоните се развикаха маймуни. Закрякаха папагали. Две пуми, навели глави да утолят жаждата си, отскочиха като ужилени назад в джунглата.

А змията се носеше по реката, нагънала кехлибарената й повърхност в две високи вълни, които се вееха отстрани като шумящи крила, раздалечаваха се и се разбиваха с плясък в брега.

Обхванала здраво дебелото гъвкаво тяло на змията, Атлиан я пляскаше с длан по врата и викаше:

— Още! Още! По-бързо!

Змията се виеше лудо, подхвърляше се, пенеше водата.

— Още! Още!

Ето тук потъна металната птица, с която слезе от небето белият мъж. Едното крило достигаше водната повърхност. Ето и малката полянка, където той лежеше безчувствен, когато тя го наблюдаваше скришно през лианите пред хралупата на Тайния вход.

Защо излезе тя тогава? Защо не си стоя в храма? Защо най-сетне не го остави на ягуара?

Сега щеше да бъде спокойна. Не щастлива, но равнодушна. Такава, каквато беше преди, такава, каквато трябва да бъде жрицата на змията, жрицата на мъдростта.

Щеше да стреля с лък, да скача, да тича, да се катери по дърветата. Щеше да изучава древните тайни, записани върху каменните колони на храмовете и върху бронзовите плочки в библиотеката, нощем щеше да наблюдава от терасата на слънчевия храм вещанията на небесните светила, които разкриват съдбата на хора и светове, в храма на здравето при беззъбата жрица щеше да вари чудните билки…

Билки!

Защо нямаше билка и срещу нейната болест?

Тя потупа змията по дясната страна на главата и чудовището свърна наляво, тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. И отново поуспокоените животни и птици се развикаха, побягнаха ужасени при тяхното приближаване.