Жрицата на змията

Боян се ослуша. Особен глас. Приличаше на мъж, на престарял мъж. Но понякога така говорят и старици. Къде ли се криеше? Може би искаше да им внуши, че говори самият камък? Да ги смути в тази тайнствена атмосфера, да ги подчини. Навярно при невежите индианци, попаднали тук, това му се удава лесно. Сковава езиците им за цял живот. Мълчат.

Индианецът отговори:

— Утита не е забравил.

Старческият фалцет запита:

— Тогава защо наруши закона?

— Утита няма свой закон, няма свой живот. Животът му принадлежи на белия брат и на Белия шаман.

Гласът го прекъсна високомерно:

— Стига! Ти знаеш и ще умреш с тях!

Фернандо не се стърпя:

— Защо трябва да умрем? Какво сме ти сторили?

Гласът млъкна. Затихна цялата зала. След малко отново проговори:

— От хилядолетия ние чакаме да дойдат при нас бели мъже с бради. Да дойдат от далечната страна, отвъд Голямата вода, от родината на моя народ. Чакаме ги да ни отведат обратно. Там, отдето сме дошли.

Бърза мисъл осени Фернандо.

— Това сме ние! — радостно извика той. — Ние идваме отвъд Голямата вода, ние, белите мъже с бради.

Небръснатите им лица показваха, че това не са лица на голобрадите червенокожи.

— Не! — отсече гласът. — Не сте от моя народ. Аз ви изпитах. Вие не разбрахте свещения език на прадедите, с който посрещаме всеки чужденец. Вие знаете само езика на низшите, на тези отдолу. А никой низш няма право да се яви в Свещения град непозван. И ако дойде, умира.

Боян се заслуша в гласа. Жесток, изпълнен с безпощадна решителност, несвикнал на възражения — и в същото време надъхан със същата безнадеждна мъка, със същото отчаяние.

Тогава пристъпи Доналд Джексън.

— Аз не те виждам — рече той. — Но познавам. Ти си стар. Аз също не съм млад. Можем да си вярваме, да се изслушаме. Аз ти казвам — ние идваме като приятели, като братя. Кълна се в тоя кръст, който грее в подножието на каменния бог, и в тоя, който е окачен на гърдите ми.

Той извади черния си мисионерски кръст и го целуна.

Тайнственият глас възрази спокойно:

— Страннико, не скверни себе си и мен с лъжлива клетва. Когато идват приятели, оставят оръжието си у дома. А вие убихте мои хора.

Доналд Джексън се извърна смутен.

— Не сме убивали.

Тогава Фернандо побърза да отклони обвинението.

— Може да сме убили някого. Не знам, не видях. Чо те почнаха първи. Вие няма ли да се защищавате, ако ви нападнат? Преследваха ни диваци.

— А нашето предупреждение? — подметна гласът. — Стрелата с коса?

Фернандо прие учуден вид.

— Не го разбрахме.

— Утита не ви ли каза?

Боян не се стърпя повече.

— Чуйте! — намеси се той. — Утита наистина ни каза. Но ние целяхме тъкмо това — да се срещнем с вас, да се сприятелим, да поживеем при вас. Да изучим вашата мъдрост. Да споделим с вас и нашите знания…

— Мълчи! — прекъсна го гневно гласът. — Сладкодумни са вашите уста. Сладкодумни, но лъжливи. Не ви искаме! Не щем приятелството ви! Добре си живеем и без вас. По-далеч от вас, омразни измамници, коварни и ненаситни!

— Отде ни познаваш, та говориш така? — обади се Боян.

Гласът изкрещя:

— Идвали са и други като вас. Донасяли са ни само зло. Зло и проклятие. Проклятие — от първата среща на моя народ с вашия. Познавам алчните ви сърца. Знам какво ви води тук. Не нужда за приятелство, не жажда за знания, а хищна алчност. Примамва ви жълтият метал. Не виждам ли как святкат очите ви! Търсите само него. За вас не съществува нищо друго — ни чест, ни вярност, ни приятелство, ни любов. Виждали сме ви как побеснявате, как се избивате взаимно за този прост метал. Глупци! Нима не знаете, че от него няма никаква полза. Нищо не става от него — ни брадва, ни копие, ни щит. Мек, негоден. Само за облицовка на стените вместо камък и за съдове вместо глина.

Фернандо и Камюс се спогледаха.

Кухненски съдове и стени от злато! Вместо камък и глина! А те стоят! И чакат някакъв дивак да ги поучава…

Гласът добави:

— Вие всички ще умрете! Ще умрете, когато изгрее Новата луна! Така ще се изпълни волята на боговете.

Съдът свърши. Амазонките удариха копията в щитовете си.

Чак сега, при тая решителна закана, при тоя залп на звънналия метал, пътешествениците разбраха опасността. Досега тя им се струваше далечна, невероятна, като сън, по-скоро като някаква безвкусна мелодрама сред варварския декор на езическия храм.

— Чакай! — извика Боян. — Преди това трябва да изслушаш и нас! Да кажем и ние своята дума, да се оправдаем.

— Очите ми са слепи — отвърна гласът. — Ушите ми са глухи. Не чувам, не виждам. Съдя по закона на прадедите. Законът е един: който чужденец дойде неканен в града, трябва да умре… Сега сте свободни. Ходете, където пожелаете. Във всеки дом, на всяка трапеза. Вие сте смели. Искам вашата дързост да прелее в кръвта на моя народ. Свободни сте до смъртта си, до Новата луна. Жалко, че ще умрете. Но така решават боговете. Само две места са забранени за вас — Храмът на змията и Храмът на слънцето. Вървете!

Гласът млъкна. Повече не се обади.

Звънът от копията върху щитовете прокънтя повторно под каменните барелиефи, откъдето надзъртаха уродливите глави на боговете.

Амазонките отвориха вратите на храма.

Една от тях каза: