Жрицата на змията

Фернандо се направи, че не го чува, разбрал какво предимство може да му даде тази неочаквана находка. Би могъл всякога да се измъкне от Тайния изход и да остави съдружниците си като изкупителна жертва. Би могъл всякога да се върне тук със своите момчета, да превземе и разграби града. Би могъл да прави, каквото сам реши, без да се съобразява с хрумванията на тоя влюбен археолог.

Той каза бързо:

— Правилно. Има време да спорим. Сега ни предстои нещо по-важно… Как да се измъкнем?

Доналд Джексън го погледна изпитателно. Погледна и Жак Камюс, които не повтори въпроса си, сякаш съжалил за това, че бе изтървал излишна дума.

— Каква карта? — запита Джексън.

Фернандо се усмихна.

— Пошегувах се с Жак — скрои набързо лъжата си той, — за да го накарам да върви напред. И той все ме задява за това.

Мисионерът замълча. Наистина, подозренията му не бяха напразни. Този изискан джентлемен кроеше нещо. Като всички, които идваха насам, диреше злато. Колкото може повече. Всеки носеше някаква карта и я криеше, не искаше да сподели с никого тайната си… Все заради тоя проклет жълт метал.

Пазачката отново слезе в подземието, охранявана от двете въоръжени амазонки.

Тя се спря на последното стъпало, огледа ги и заговори. Боян позна езика, с който се бе обърнала към него русата амазонка, след като уби ягуара. Заговори по-скоро със зъби, с език и небце, засвири с уста, в сложна гама от тонове и съскане.

А очите. Боян не можеше да откъсне поглед от очите й, потресен от мъката, която се бе стаила в тях. Такъв поглед, пронизващ, всмукал сякаш терзанията на целия свят, хилядолетни терзания. И толкова мраз, ледена застиналост. Сякаш не лице на жив човек, а маска, зловеща маска на отчаянието на непреодолимата обреченост. Съжалението стисна гърлото му, задави го. И вместо гняв, омраза към тия, които го бяха захвърлили в тази влажна тюрма, усети само състрадание към злочестата им орис — каквато и да беше… Само състрадание…

Той погледна и двете пазачки. От сянката на прихлупените шлемове го разучаваха още два чифта очи, съвсем същите отчаяни очи, откроили се странно върху каменно-безчувствените лица.

„Очи, невидели радост“ — помисли си той, като се вслушваше в непознатия език.

Жената се досети, че не я разбират, и се обърна към индианеца на неговото наречие:

— Утита, кажи на белите хора да ме последват! В храма ще научат от устата на бога участта си.

При тези думи всички се изправиха. Отдавна чакаха. Упътиха се нагоре по стъпалата. Достигнаха един коридор и тръгнаха по него, предвождани от въоръжените жени.

След дълги криволици из заплетените подземни ходове най-сетне достигнаха една по-широка стълба, изкачиха се по нея, над главите им се отмести масивна каменна плоча и те внезапно се озоваха в просторна мрачна зала.

Храм!

Боян го позна. Храмът на слънцето, украсен с гора от змиевидни кариатиди и огромни статуи на някакви чудовищни хибриди между хора и животни. А по стените барелиефи, отделени един от друг с пъстри рамки от скъпоценни камъни. Груби, примитивни творби на стари майстори. Наивни, но ясни, изразителни. Ето нападащата змия на тъмнината, символ на слънчевото затъмнение. Ето слънчевия бог, седнал на своята ладия. Ето скриването му в океана, пътешествието му по подземната река, поклонението на жреците при изгрева.

А това?

Ясно, жертвоприношение! Кърваво човешко жертвоприношение! Четирима жреци разпъват ръцете на обречения върху жертвения камък, а петият жрец с каменен нож изтръгва сърцето от гърдите му.

Боян трепна. Значи, и тук! Все същото. Култът на слънцето и човешки жертви!

Огромни четвъртити колони, изписани от пода до върха със странни йероглифи, подпираха нависналия, облицован със златни плочки таван. Чудна писменост! Как приличаше тя на друга писменост, която той познаваше — критско-микенската и финикийската. Дали беше пак съвпадение? Такова многократно съвпадение, повтарящо се в повечето знаци, в общите линии, в общия стил.

Високо горе, над главата на седналата каменна фигура, досущ подобна на статуята, която лежеше над Синия бряг, и на пеещата статуя от брега на Скритата река, светеше огромен златен диск, с очи, нос и уста от скъпоценни камъни.

Златният диск — символът на слънцето. С разперени коси — слънчевите лъчи.

А в краката на гранитния колос, огрян от неугасващия пламък на вечния огън, се издигаше другият символ на слънцето, символът на живота и светлината — златен кръст, обсипан с диаманти и изумруди.

Фернандо гледаше като безумен, с облещени очи. Той се приведе и пошепна в ухото на Камюс:

— Това си заслужава! Заслужава всичко преживяно. Само този кръст ни стига. Нищо повече! Нищо!

Ненадейно във въздуха затрептя отново странният език-свирене. Пленниците се огледаха. Не. Не бяха стражите. Те стояха до тях мълчаливи и безстрастни. Гласът идваше отсреща, откъм огромната статуя, която сякаш говореше с корема си.

Но скоро замълча. После извика по индиански:

— Утита, излез напред!

Изплашен, със стиснати устни, но незабравил гордата си стойка, индианецът пристъпи.

— Какво дириш тук, Утита? — запита гласът. — Забрави ли, че те очаква смърт?