Жрицата на змията

— Веднага! — изкрещя Фернандо. — Изрежи месото около раната ми! Веднага!

— А моята? — сопна се Камюс.

— После! Твоята е на крака. Можеш сам. А аз не мога. На рамото е…

Не довърши. Пред очите му притъмня. Ушите му оглушаха. Беше още жив. И само толкова. Усещаше, че някой го носи. Отнася го някъде… Лъхна го мирис на мухъл, на спарен въздух… После изчезна и това усещане…

15

Изведнъж каменният колос извика, сякаш простена от ударите на стрелите. После стонът му премина във вой, протяжен и печален, изпълнен с гняв и дива безнадеждност.

Индианците не издържаха. Едва се бяха престрашили да последват пътешествениците дотук, до подножието на тайнственото изваяние, в това омагьосано място. Затова безпогрешните им стрели тоя път не улучиха никого.

Обезумели от страх, те се юрнаха назад, наскачаха в лодките и загребаха панически надолу по течението. За няколко минути изчезнаха от погледа.

Пътешествениците стояха слисани, непроумели още на какво чудо дължат спасението си. А огромната брадата глава продължаваше да звучи, вече по-спокойно, не с яростен рев, не с вой. Сега тя пееше, тананикаше тихо през стиснати устни. Песента й ту затихваше като далечен звън на арфа, ту се усилваше, проехтяваше с многогласието на орган, изпълваше въздуха, възнасяше се нагоре, заливаше целия свят. И може би не песен, а химн, прослава на изгряващото слънце, което обливаше гранитното му лице с розовото си зарево, оживяваше го, одухотворяваше го, смекчаваше резките му черти. В безизразните каменни очи пламваше живот. Те поглеждаха надолу от своята висота с добрина и свръхчовешко разбиране, сякаш в тях грейваше мъдростта на пролетелите векове.

Когато смайването премина, Боян запита другарите си:

— А сега? Не трябва ли веднага да поемем напред? Да не ни заварят тук индианците, като наберат повторно смелост.

— Те няма да се върнат — отговори Утита. — Знам. Зло място. Утита стои тук, защото разбра, че каменният човек му мисли добро… Стои, защото и белите стоят. Но ако е сам, ще побегне.

— Защо ще бягаш, Утита? — рече Боян. — Не виждаш ли, камък?

— Камък, да. Но пее, вика.

— Много просто. Слънцето го огря. Стопли го. Гранитът е съставен от различни зрънца. Различно се разширяват. Търкат се едно в друго и скърцат. Пукат се. Така се разрушават скалите. Ясно ли е?

— Щом като белият брат казва — смотолеви Утита. — Ама… Да направим копия! Да се пазим!

Извади ножа си и с мъка отсече три тънки бамбукови стъбла.

— Сега огън! — рече той.

Измъкна от торбата си огнивото: къс желязо, кремък и прахан. Събра мъх, лишеи и сухи съчки и ги запали. Когато огънят се разгоря добре, той обгори върховете на бамбуковите прътове, изостри ги и ги превърна в копия.

— Вече можем да вървим — реши той и тримата тръгнаха през гората все покрай брега.

Пътуването сега беше много по-трудно, несравнимо по-трудно. Късият нож на Утита не беше в състояние да замести работата на тежките мачети в борбата с лианите, които преграждаха пътя им.

Отначало се движеха по суха, здрава почва, тера фирме — най-горната, незаливана тераса на амазонската низина. Гората, обрасла с едри дървета, беше по-проходима.

— Това е бразилски орех — посочи Доналд Джексън. — Безплоден. Можехме да се нахраним добре, но…

Внезапно силна тръпка разтърси тялото му. Той повървя още няколко крачки и спря. Облегна се на един дънер. Очите му блестяха трескаво, по челото му беше избила едра пот. Краката и ръцете му трепереха. Тракаха неудържимо зъбите му.

Утита рече:

— Да се връщаме! Така не може!

Боян наведе глава. Пак неуспех. Почти до целта. Може би тук някъде, съвсем наблизо, се е сгушил Розовия град със своите примамливи тайни, е чудната девойка… Толкова близо… Но нямаше право заради своите желания да рискува живота на един човек…

— Да се върнем! — въздъхна той. — Закъде сме така?

Тогава Джексън ги погледна разгневен.

— Ни дума за връщане! Не за пръв път пътувам с треска. Ех, ако имах атебрин! Две-три таблетки… Въпреки това… Щом си тръгнал, никакво връщане… Само напред. Да догоним Бендейра и Камюс. Там са лекарствата, провизиите, оръжието ни. Те навярно ни чакат наблизо. Чакат ни, защото не знаят пътя. Ще се срещнем и ще продължим. Назад не! Индианците дебнат. Няма да се откажат току-така. Може би край устието на реката, може би по-насам. Как ще си пробием път само с тези бамбукови шишове?

Въпреки треската Джексън разсъждаваше трезво. По-разумно изглеждаше да продължат. Боян го хвана от една страна, Утита го подкрепи от другата и така, опрени един до друг, тримата тръгнаха напред.

Не личеше кой е прокарал пътечката, по която се придвижваха — може би тапирите и мравоядите, може би хора. По нея се ходеше леко. Засипана беше с жълти венчелистчета. Но не можеше да се види горе, из високите корони, кое дърво цъфтеше.

Скоро пътеката свърши. Задъни се, сякаш гората изведнъж струпа пред тях цялата си враждебност. Стъбло до стъбло, лиана до лиана, трън до трън. И никакъв проход.

Доналд Джексън прошепна:

— Да седна!

Свлече се сред мекия килим на мъховете, задиша често, промълви неразбрано:

— Жанет… Моя малка Жанет… Бъди разумна…