Златното рандеву

— Така. — Бутнах празния телеграфен бележник през масата. — Аз проверих последните получени и постъпили на мостика известия. Редовен доклад за времето. Време — 20:07. Но по-късно идва друго известие, записано на този бележник: оригинал, копие, дубликат. Известието не може да се дешифрира — но за хора с модерна полицейска апаратура е детска играчка да се разбере какво е написано там. Разчитат се само двете цифри за времето. Вижте ги сами. Ясни са. 33 означава 20:33 ч. Тогава е дошло известието, толкова спешно по естество, че вместо да изчака куриера, Браунел посегнал да телефонира веднага. Затова ръката му бе протегната към телефона, когато го намерихме, а не защото се е почувствувал зле. И тогава е бил убит. Който го е сторил, трябвало е да го убие. Само повалянето на Браунел и открадването на известието не би било достатъчно, защото щом се свестял, той би си спомнил съдържанието на радиотелеграмата и веднага би го предал на мостика. Сигурно — добавих замислен аз — е било дяволски важно известие.

— Бенсън — повтори нетърпеливо Булен. — Какво ще кажеш за Бенсън?

— Бенсън е станал жертва на отколешния си навик. Мистър Къмингс ми, каза, че Бенсън неизменно излизал на палубата между 20:30 и 20:35 да изпуши една цигара, докато пасажерите вечерят. Радиокабината е непосредствено над мястото, където той се е разхождал — известието пристига и Браунел бива убит в тези пет минути. Вероятно Бенсън е видял или е чул нещо необикновено и е отишъл да провери. Може дори да е заварил убиеца на мястото. Така и Бенсън е трябвало да умре.

— Но защо? — настоя капитан Булен. На него все още не му се вярваше. — Защо, защо, защо? Защо е бил убит? Защо това известие е било тъй отчайващо важно? Цялата проклета работа е дивотия. И какво е имало в това известие?

— Ето защо трябва да идем в Насау и да го открием, сър.

Булен ме погледна безизразно, погледна си напитката, очевидно реши, че я предпочита пред мен — или мрачните вести, които му носех, — и на две глътки обърна съдържанието на чашата.

Макилрой не докосна своята чаша. Остана загледан няколко минути в нея и каза:

— Не си пропуснал много, Джони. Но все пак си пропуснал едно нещо. Радистът на смяна — Питърс, нали? Откъде знаеш, че същото известие няма да дойде пак? Може би са искали потвърждение? Ако е така, съвсем сигурно е, че ще го предадат пак. Тогава каква е гаранцията, че с Питърс няма да постъпят по същия начин?

— Гаранцията е боцманът, Главни. Той стои в сянка на десет ярда от радиокабината с шило за разплитане на въжета в ръка и с шотландска мъст в сърцето. Познавате Макдоналд. Бог да е на помощ на онзи, който реши да си прави неделната разходка в радиокабината.

Булен си наля уиски, усмихна се уморено и погледна широката си комодорска нашивка.

— Мистър Картър, мисля, че трябва да си сменим униформите. Мислиш ли, че ще ти хареса тази страна на бюрото ми?

— Ще ме устрои, сър — съгласих се аз. — Особено ако вие поемете развличането на пасажерите.

— В такъв случай, ще си останем както сме. — Кратката му усмивка веднага изчезна. — Кой е на мостика? Джемисън, нали? По-добре го смени, Старши.

— По-късно, сър, с ваше позволение. Остава най-важната част от разследването. А даже не зная как да започна.

— Не ми казвай, че има и още — каза натъртено Булен.

— Трябва ми малко време да обмисля нещата — казах аз. — Чрез нашата радиокабина е постъпило толкова важно известие, че е трябвало да остане в тайна на всяка цена. Но как е било възможно някой да узнае за това известие? Единственият начин за постъпване на съобщения до „Кампари“ е бил през слушалките, закрепени на главата на Браунел, и все пак някой друг е уловил известието едновременно с Браунел. Вероятно. Едва Браунел завършил преписването на известието в бележника си и щом се е пресегнал за телефона, умрял. Има и друг радиоприемник на борда на „Кампари“, настроен на същата дължина на вълната, и то някъде около радиокабината, защото на подслушвача са били необходими секунди да стигне от едното място до другото. Задачата е да се открие приемникът.

Булен ме погледна. Макилрой ме погледна. Двамата се спогледаха. После Макилрой възрази:

— Но радистът постоянно сменя дължината на вълната. Как може някой да знае на каква вълна е в даден момент?

— Как може човек да знае всичко? — попитах аз. Кимнах към бележника на масата. — Докато не дешифрираме това.

— Известието. — Булен се загледа в бележника и рязко реши — Насау. Максимална скорост, Главни, но бавно, през половин час, така, че никой да не усети смяната на оборотите. Старши, на мостика! Установи местонахождението ни. — Той донесе карти, линеали, пергели, докато аз нанасях цифрите, кимна ми и му дадох ориентира. — Нанеси възможно най-късото разстояние.

Не трая дълго.

— 047 оттук дотук, сър, приблизително 220 мили, след това 350.

— Пристигане?

— Максимална скорост? — Естествено.

— Точно утре преди полунощ.

Той посегна към един бележник, драска една минута и зачете: