Златното рандеву

Виждах вече по-добре, поне по-добре от слепец. Главата ми лежеше в отворите за изтичане на водата, на сантиметри от висилката на една спасителна лодка. Какво, в името на бога, правех тук с глава в отвора? Успях да мушна двете си ръце под тялото и с внезапно пиянско залитане се надигнах в полуседнало положение, с един лакът още върху палубата. Голяма грешка, много голяма грешка! Изведнъж изпитах мъчителна болка, онази никога неописана болка, която вероятно се усеща в онази последна съзнателна секунда, докато врязващата се гилотина прорязва кост, плът и мускули. Тази болка премина през главата, врата и раменете Ми и пак ме повали обратно на палубата. Изглежда, че главата ми се е ударила здраво в едно желязо на оточните отвори, но не мисля, че дори съм простенал.

Бавно, безкрайно бавно, съзнанието ми пак се върна.

Някакъв вид съзнание. Що се отнася до бистрота, осъзнаване и бързина на възстановяване, аз бях човек с оковани ръце и крака, на дъното на море от меласа. Съзнавах смътно, че някой опипва лицето, очите, устата ми: нещо студено, влажно и сладко. Вода. Някой ми изтриваше лицето с вода, внимателно опитвайки се да очисти кръвта от очите ми. Опитах се да извия глава и да видя кой е, после смътно си припомних какво бе станало и вдигнах глава. С дясната са ръка докоснах нечия китка.

— Спокойствие, сър. Само спокойствие! — Човекът изглежда имаше дълга ръка — беше отдалечен от мен поне на две мили. Но все пак познах гласа. Арчи Макдоналд. — Сега не се опитвайте да се движите. Само почакайте малко, ще се оправите, сър.

— Арчи? — Същинска разформирана двойка сме, помислих си смътно аз. Та аз също се намирах две мили далеч от него. Надявах се поне да сме в една посока. — Ти ли си Арчи? — Бог знае, че не се съмнявах в това, просто исках да го чуя и от него.

— Аз съм, сър. Оставете всичко на мен. — Да, беше боцманът. Употребявал е тази фраза поне пет хиляди пъти през годините, откакто се знаем. — Само лежете неподвижно!

Нямах намерение за нещо друго, години щяха да минат, преди да забравя последния си опит за раздвижване, стига да проживеех толкова дълго, което в момента съвсем не ми се струваше вероятно.

— Вратът ми, Арчи. — Гласът ми прозвуча няколко ярда по-близо. — Мисля, че е строшен.

— М-да, сигурно го чувствувате така, сър, но струва ми се, че работата може би не е чак толкова страшна. Ще видим!

Не зная колко дълго лежах там, може би две-три минути, докато боцманът почисти кръвта. Звездите пак заблестяха във фокус. После той плъзна ръка под раменете и главата ми и започна да ме изправя сантиметър по сантиметър до седнало положение.

Зачаках гилотината пак да падне, ала този път не падна. Този път беше по-скоро като касапски сатър, но доста тъп сатър: за една-две секунди „Кампари“ се завъртя няколко пъти на триста и шейсет градуса по кила и пак си пое курса. 047, изглежда си го припомних аз. Този път не загубих съзнание.

— Колко е часът, Арчи? — Глупав въпрос, но не бях съвсем на себе си. И ми беше драго да чуя гласа си, вече някъде наблизо до мен.

Той завъртя лявата ми китка.

— Дванайсети Четиридесет и пет по вашия часовник, сър. Мисля, че сте лежали вероятно един час. Бяхте в сянката на лодката и никой не би ви видял, ако минеше оттам.

Мръднах главата си пробно само на сантиметър и примижах от болка. Три сантиметра — и тя би се откачила!

— Какво, по дяволите, се е случило с мен, Арчи? Някакъв припадък? Не си спомням…

— Хубав припадък. — Гласът му беше спокоен и хладен. Усетих пръстите му да докосват врата ми отзад. — Нашият приятел с пясъчната торба пак се е разхождал, сър. Само след няколко дни — добави замислено той — ще го спипам.

— Пясъчната торба? — Помъчих се да се изправя, ала това бе невъзможно без боцмана. — Радиокабината! Питърс!

— Сега на смяна е младият мистър Дженкинс. Той е добре. Вие казахте, че ще ме смените в полунощ и като стана 12:20 ч, разбрах, че нещо се случило. Така влязох в радиокабината и телефонирах на капитан Булен.

— На капитана ли?

— На кого друг можех да телефонирам, сър? — Действително, на кой друг? Освен мен, капитанът бе единственият палубен офицер, който фактически знаеше какво се е случило, който знаеше къде се крие боцманът и защо. — Сега Макдоналд ме бе обгърнал с ръка и като ме крепеше, ме поведе напред към коридора към радиокабината. — Той дойде веднага. Сега е там, разговаря с мистър Дженкинс. Силно разтревожен, мисли, че с вас може да се е случило същото като с Бенсън. Даде ми един подарък, преди да тръгна да ви търся. — Направи движение, което ми даде възможност да видя цевта на един пистолет в огромната му лапа. — Надявам се, че ще имам възможност да използувам това, мистър Картър, и то не дръжката. Предполагам съзнавате, че ако бяхте паднали напред вместо настрани, вероятно щяхте да се претърколите през парапета в морето.

Зачудих се озадачен защо ли всъщност те — или тон — не са ме блъснали в морето, ала не казах нищо, просто се съсредоточих да стигна до радиокабината.