Златното рандеву

Капитан Булен чакаше тук, пред вратата, и издатината в джоба на куртката му не се дължеше само на ръката му. Пристъпи бързо да ни посрещне, вероятно за да не може да бъде чут от радиста, и реакцията му, при вида ми и след разказа за случилото се, имаше неописуем ефект. Той направо беше побеснял. Не съм го виждал в такова състояние на едва сдържана ярост, откакто го срещнах за пръв път преди три години. Като се поукроти, той каза:

— Но защо, по дяволите, не са си свършили работата докрай и не са те хвърлили през борда?

— Не е имало нужда, сър — рекох уморено аз. — Не са искали да ме убиват. Само да ме отстранят от пътя си.

Той се взря в мен със замислени очи.

— Говориш тъй, сякаш знаеш защо са те праснали.

— Зная. Или мисля, че зная. — Потърках си леко врата отзад. Сега бях съвсем уверен, че нямам счупени прешлени, само го чувствувах така. — Аз съм си виновен. Пренебрегнах очевидното. Щом стана дума, всички го бяхме пропуснали. Бяха убили Браунел и всички ние бяхме решили по асоциация, че са убили и Бенсън. Загубих всякакъв интерес към Бенсън. Просто сметнах, че са се избавили от него. Това, което интересуваше мен и всички нас, беше да предотвратим всякакво по-нататъшно нападение срещу радиста, да се опитаме да открием къде е Приемникът и да разберем какво се крие зад всичко това. Сигурни бяхме, че Бенсън е мъртъв, а мъртвият Бенсън не можеше да ни бъде полезен с нищо. Затова забравихме Бенсън. Бенсън принадлежеше на миналото.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Бенсън е бил — или е — още жив?

— Бил е мъртъв. — Чувствувах се като немощен 90-годишен старец и менгемето около главата не ме отпускаше.

— Мъртъв е бил, но не са го раз карали. Може би не са имали възможност. Може би са чакали да настъпи пълен мрак и тогава да се избавят от него, но е трябвало да се избавят — намерехме ли го, щяхме да знаем, че на борда има убиец. Вероятно са го натъпкали на някое място, където не бихме се сетили да го търсим, лежащ на покрива на някоя кабина, натъпкан в някой вентилатор, зад някой от шезлонгите за слънчеви бани, където и да е. И може би аз съм бил твърде близо до него, и съм пречел да не могат да го вдигнат, или не са могли да го прехвърлят през борда, докато аз стоях до парапета. Като ме отстранят, те са знаели, че пътят им е разчистен. Движейки се с максимална скорост с дъгообразния килватер, който оставяме сега, никой не би чул нищо, ако го хвърлят в морето: и в тъмна безлунна нощ като тази никой не би видял нищо. Така че трябвало е само да ме отстранят — и това не им е струвало никакви усилия — приключих горчиво аз.

Булен поклати глава.

— Не си ли чул нищо? И най-лекото пристъпяне или звука на летяща във въздуха палка?

— Нашият пристъпящ по терлици приятел изглежда е твърде опасна личност, сър — казах замислено аз. — Не издаде и най-лек звук или шепот. Мислех го просто за невъзможно. Доколкото зная, изглежда падайки в безсъзнание, съм се обърнал и съм ударил главата си във веригата на спасителната лодка. Така си мислех, дори го подхвърлих на боцмана. — Ухилих се и намигнах на Макдоналд и дори от намигването ме заболя. — И това е, което ще казвам утре на всеки. Ще им кажа, че сте ме съсипали от извънреден труд, сър, и че съм припаднал от изтощение.

— Защо да им казваш? — На Булен не му беше до шеги. — Не се вижда мястото на удара, раната е точно под слепоочието и в косата и лесно може да се прикрие. Съгласен ли си?

— Не, сър. Някой знае, че с мен се е случило нещо. Лицето, което е сторило това, ще го сметне за дяволски странно, ако изобщо не спомена за случая. Но ако го спомена и го представя като случаен припадък, вероятността той да повярва е голяма. Тогава все още имаме предимство: вече ни е известно, че на борда има убийства и изстъпления, без те да подозират, че ние знаем нещо.

— Умът ти — рече Булен безразлично — започва най-после да се избистря.

Когато се събудих, горещите слънчеви лъчи проникваха в стаята ми през дръпнатите завеси на прозореца. Каютата ми, непосредствено зад тази на капитана, беше на дясната страна и слънцето идваше отпред, което означаваше, че все още плаваме на североизток. Надигнах се леко да видя повърхността на морето, защото „Кампари“ имаше определено, макар и леко, поклащащо движение. Тогава именно разбрах, че вратът ми е плътно стегнат в гипсова отливка. Поне така го чувствувах. Можех да го извивам на два-три сантиметра в двете посоки, после гипсова скоба го спираше. Постоянна тъпа, но не нетърпима болка. Опитах се да завъртя главата си отвъд ограниченията на скобите, но го сторих само веднъж. Изчаках, докато каютата престана да се клатушка, после се изправих сковано в койката. Нека ме кръстят Картър Схванатия врат, ако желаят. Малко ми пукаше!