Златното рандеву

— Дами и господа — започна той. Хатуелският херцог загледа покривката с такъв израз, като че ли е помирисал развалена риба, който пазеше за арендаторите си, настояващи за намаление на наема, и за капитани от търговския флот, които забравяха да се обръщат публично към него с думите „Ваша светлост“. — Силно съм опечален — продължи капитанът, — тъй както съм сигурен, че всички вие изпитвате същите чувства, предизвикани от събитията през последните двайсет и четири часа. Това, че трябваше да загубим нашия главен радист поради смърт от естествени причини, бог знае, е твърде тъжно: но, че и главният ни стюард изчезна същата вечер — и то след трийсет и шест години по море, — аз никога не съм Чувал нещо подобно.

Какво точно е станало с главния стюард Бенсън не можем да твърдим със сигурност, но ми се струва, допускам нещо и същевременно рискувам да изкажа едно предположение. Регистрирани са буквално стотици случаи на хора, изчезнали през борда нощем, и имам известни съмнения, че смъртта на Бенсън се дължина същата причина, валидна за 99% от всички случаи. Дори и при най-опитните моряци навеждането над перилата нощем и взирането в тъмните води долу има странно хипнотичен ефект. Мисля, нещо като завиване на свят, което се случва на много хора, предубедени, че щом се доближат до парапета на някоя висока сграда, например, някаква странна сила ще ги накара да се преметнат, независимо от това, какво им казва съзнанието. Само че когато се навеждат над корабен парапет, страх няма. Само нарастваща хипноза. Човек просто се навежда още и още, докато изведнъж центърът на тежестта му се измести. И той пада!

Като алиби за изчезването на Бенсън казаното не беше най-убедителното, но по принцип беше вярно.

— И така, дами и господа, бих посъветвал всички вас най-настоятелно никога да не се доближавате нощем до парапета, без да бъдете придружавани от някой друг. Ще ви бъда особено благодарен, ако всички стриктно спазвате това.

Огледах пасажерите, доколкото ми позволяваше скованият врат. Щяха да се съобразят, и още как! Отсега нататък и диви коне не биха ги завлекли нощем до перилата на „Кампари“.

— Но — продължи натъртено Булен — с нищо няма да помогнем на онези клетници, а само ще си навредим, ако продължаваме да мислим непрекъснато върху тези неща. Не мога да ви накарам да прогоните смъртните случаи от главите си веднага, но мога да ви помоля да не се спирате за дълго върху тях. Както навсякъде, така и на един кораб животът трябва да си продължава — особено на един кораб, бих подчертал аз. Вие сте на борда на „Кампари“, за да се радвате на пътуването: ние сме тук, за да ви помогнем да се радвате. Бик ви бил много благодарен, ако ни съдействате да възстановим нормалния живот на кораба колкото е възможно по-скоро.

Понесе се приглушен одобрителен шепот, после, като се изправи на стола си до капитана, Джулиъс Биърсфорд заговори:

— Имате ли нещо против да кажа няколко думи, сър? — Той би могъл да купи линията „Блу Мейл“, без дори да наруши банковия си баланс, но все пак искаше разрешение да говори и наричаше стария Булен „сър“.

— Разбира се, мистър Биърсфорд.

— Само това. — Джулиъс Биърсфорд беше говорил на безброй дирекционни заседания и той правеше това с лекота пред много хора, независимо колко милиона долара представляваха те. — Съгласен съм напълно с всичко, казано от нашия капитан. Капитан Булен заяви, че той и екипажът му имат да вършат работа и че тази работа е да се грижат за удобствата на пасажерите: при твърде печалните обстоятел — ства, в които се срещаме тази сутрин, мисля, че и ние, пасажерите, трябва да свършим една работа — да улесним колкото се може повече капитана, офицерите и екипажа и им помогнем, доколкото е възможно, да върнат нещата към нормалното.

— Бих желал да подам топката, като поканя всички ви да бъдете мои гости за кратко време тази вечер. Днес, дами и господа, моята съпруга празнува рождения си ден. — Той се усмихна на мисис Биърсфорд. — Забравила е точно кой. Не мога да ви поканя на специална вечеря, защото не бих могъл да ви предложа по-изключително меню от това, което ни сервират Антоан и Хенрик всяка вечер. Но мисис Биърсфорд и аз ще ви бъдем благодарни, ако бъдете наши гости на коктейл-парти довечера в 7:45. В приемната зала. Благодаря ви!

Огледах масата. Мигел Карерас кимаше леко явно като знак за приемане и одобряване скритите мотиви на Биърсфорд. Мис Харбрайд сияеше от удоволствие. Тя си падаше по Биърсфордови не заради парите им, а поради факта, че бяха една от най-старите американски фамилии, с бог знае колко поколения натрупвано добросърдечие. Съпругът и, мистър Грийнсфийт, проучваше покривката на масата с обичайното си вглъбяване. А Теши Карерас, невероятно по-симпатичен откогато и да било, се беше облегнал на стола си и наблюдаваше Джулиъс Биърсфорд с леко развеселен, замислен интерес. Или може би гледаше Сюзън Биърсфорд. Бях по-сигурен от всякога, че в погледа на Тони Карерас не всичко беше наред: почти невъзможно беше да се каже в каква посока се взира. Той улови погледа ми и се усмихна.