Златното рандеву

— Вие ще присъствувате ли, мистър Картър? — Имаше това отпуснато добродушно държане, което е подплатено с пращяща по шевовете банкова сметка, без обикновения намек за надменност; започвах да харесвам Тони Карерас.

— Боя се, че само за кратко, тъй като трябва да застъпя на вахта в осем часа довечера. — Усмихнах му се. — Ако сте там в полунощ, ще дойда. — Вятър щях да отида! В полунощ щях да давам показанията си на полицията в Насау. — Боя се, че и сега ще трябва да ме извините: трябва да сменя офицера на вахта.

Извиних се и излязох. На палубата едва не се сблъсках с един русокос юнга, Уайтхед, който обикновено в моята смяна изпълняваше длъжността си на телеграфист в машинното отделение, пренасящ радиограми на мостика и приготвящ кафе.

— Какво правиш тук? — попитах го рязко. Докато на вахта беше младият Декстер, исках около него да има колкото се може повече остри погледи и бързи умове: Уайтхед притежаваше и двете. — Знаеш, че не бива да напускаш мостика в мое отсъствие.

— Прощавайте, сър. Но Фергюсън ме изпрати. — Фергюсън беше старши кормчия на предобедната смяна. — Пропуснахме последните две изменения на курса и той е много разтревожен. — Завивахме с 3° на север всеки петнайсет минути, за да поемем курс на север от запад, но бавно, да не разтревожим някого.

— Защо ме занимаваш с това? — казах сприхаво аз. — Четвърти офицер Декстер е напълно способен да се справи с тази работа. — Всъщност, той не беше способен, но един от недостатъците да бъдеш колега на Декстер бе този, че си принуден да лъжеш като луд, за да поддържаш външната форма на солидарност.

— Да, сър. Обаче го няма, мистър Картър. Напусна мостика преди двайсет минути и още не се е върнал.

Устремих се лудо покрай Уайтхед, като го блъснах настрана и се насочих към мостика бегом, вземайки по три стъпала наведнъж. Като завивах зад един ъгъл, видях с крайчето на окото си Уайтхед да се взира в мен със странно изражение. Вероятно ме е помислил, че съм откачил.

V Сряда 8:45 сутринта — 3:30 след обед

Фергюсън, висок, мургав „кокни“1, останал почти без коса, се обърна към мен, когато нахълтах през вратата от дясната страна на мостика в кабината на щурвала. На лицето му се изписа облекчение.

— Бога ми, драго ми е да ви видя…

— Къде е Четвъртият офицер? — запитах го аз.

— Знам ли го, сър? Тези смени на курса…

— Дявол ви взел смените! Къде отиде той? фергюсън замига изненадан. Имаше същия израз на лицето като този на Уайтхед преди няколко секунди, дебнещата обърканост на човек, който вижда как другият откача.

— Не зная, сър, не ми каза.

Пресегнах за най-близкия телефон, свързах се с трапезарията и потърсих Булен. Той се обади и му казах:

— Картър тук, сър. Бихте ли дошли веднага на мостика?

Настъпи кратка пауза, после той ме попита:

— Защо?

— Декстер го няма, сър. Беше на вахта, но е излязъл преди двайсет минути.

— Заряз ал мостика. — Гласът не промени интонацията си, но само защото той успя да го задържи така. Син на лорд Декстер или не, това беше край за младия Декстер на „Кампари“, ако не можеше да мотивира постъпката си. — Потърси ли го? Трябва да е някъде.

— От това именно се боя, сър.

Телефонът щракна и аз окачих слушалката. Младият Уайтхед, все така загрижен, току-що бе влязъл в кабината. Казах му:

— Ще намериш третия офицер в каютата му. Поздрави го от мен и го попитай дали би поел мостика за няколко минути, фергюсън?

— Да, сър? — Гласът му беше все така предпазлив.

— Съвсем нищо ли не каза мистър Декстер, когато излезе?

— Да, сър. Чух го да казва нещо като „Почакай за минутка. Какво по дяволите, става там?“ Или нещо такова, не съм сигурен. После каза: „Дръж същия курс. Връщам се след минутка.“ И излезе.

— Това ли беше всичко?

— Това беше всичко, сър.

— Къде стоеше той по това време?

— На дясното крило, сър. Точно зад вратата.

— И слезе долу от тази страна?

— Да, сър.

— Къде беше Уайтхед в същото време?

— Отвън, на лявото крило, сър. — Изражението и обясненията на фергюсън несъмнено показваха, че според него отговаря на един лунатик, но успяваше да запази хладнокръвие.

— Не прекоси ли да види къде е отишъл мистър Декстер?

— Не, сър. — Той се поколеба. — Всъщност, не точно веднага. Но ми се стори малко странно, затова го накарах да погледне. Не видя нищо.

— Но, по дяволите! Колко време след слизането на Декстер той е погледнал?

— Една минута. Може би почти две. Не съм сигурен, сър.

— Но каквото и да е видял мистър Декстер, е било отзад?

— Да, сър.

Излязох на дясното крило и погледнах назад. Не се виждаше никой по която и да е от двете палуби долу. Екипажът отдавна бе приключил с миенето на палубите, а пасажерите още закусваха. Долу нямаше никой и нищо интересно за гледане. Дори и радиокабината бе пуста, със затворена и залостена врата. Виждах ясно бронзовия катинар да проблясва под утринното слънце, докато „Кампари“ се носеше бавно и леко по удължаващото се течение.