Златното рандеву

— Представителят на „Маркони“ в Кингстън, който провери апаратурата, сър. Помните ли? — Той помнеше, разбира се: представителят на „Маркони“ бе телефонирал да пита дали искаме да се прегледа апаратурата и Булен се бе възползувал от тази изпратена от бога възможност да затвори радиокабината, за да не приема неприятните и нервиращи го радиограми от Лондон и Ню Йорк. — Прекара тук почти четири часа. Достатъчно време за всичко. Ако той е бил представителят на „Маркони“, то аз съм Майската царица. Имаше хубав и внушителен комплект инструменти със себе си, но струва ми се, че единственият използуван инструмент, ако може изобщо да се нарече така, е било парче восък, нагрято до подходяща температура, за да снеме отпечатък от бравата — дори и да е успял да измъкне катинара и да го върне незабелязано, тези катинари „Йеил“ са много сложни, за да бъдат дублирани. И аз предполагам, че в това се е състояла цялата му работа тук.

А бях на съвсем погрешен път. Но мисълта, че фалшивият представител на „Маркони“ може да се занимава с други неща по време на престоя си в радиокабината, ми мина през ума много, много часове по-късно: беше толкова заслепяващо очевидно, че изцяло го пропуснах, макар че само две минути задълбочено мислене биха ме насочили към правилното решение. Но трябваше да се изтъркалят тези часове, преди да стигна до тази конструктивна мисъл: а тогава вече беше много късно, много късно за „Кампари“, много късно за пасажерите му и много, много късно за всички от екипажа.

Оставихме младия Декстер да си лежи в радиокабината и заключихме вратата с нов катинар. Бяхме разисквали близо пет минути по въпроса къде да го оставим, преди да ни проблесне простото решение: да го оставим там, където си беше. Никой вече нямаше да използува кабината през този ден: там си беше толкова добре, колкото където и да било другаде, докато полицията от Насау се качи на борда.

От кабината отидохме направо в телеграфния салон. Телексите там бяха свързани с предавател-приемници на определени вълни с Лондон, Париж и Ню Йорк, но можеха да се пригодят от хора като Питърс и Дженкинс, които си разбираха от работата, за да предават и приемат практически на всяка една дължина. Но дори и Питърс и Дженкинс не можеха да се справят при състоянието, което заварихме: в телеграфния салон имаше два големи предавателя, умно конструирани с вид на коктейлни шкафове, но и двата бяха получили същата обработка както апаратите в радиокабината: външно недокоснати, отвътре смачкани до неузнаваемост. Някой беше поработил добре тази нощ: изглежда, че радиокабината е била последна по списъка. Погледнах Булен.

— С ваше позволение, сър, аз и Макдоналд ще отидем да огледаме спасителните лодки. И там можем да си пропилеем времето така, както и навсякъде другаде.

Той се досети за какво става дума и кимна. Капитан Буден започваше да придобива вида на преследван. Беше най-способният, най-компетентният капитан на „Блу Мейл“, но никога в дългогодишната си практика нему се е налагало да се справя с подобни ситуации.

И така, Макдоналд и аз съответно отидохме да си загубим времето. Имаше три спасителни лодки с ръчни предаватели за този случай, ако „Кампари“ потънеше или се наложеше да бъде напуснат по някаква друга причина. Вече ги нямаше. Бяха изчезнали. Не е нужно човек да вдига шум и да ги троши, когато може направо да ги хвърли в морето. Нашият зловещ приятел не пропускаше нищо.

Когато се върнахме в капитанската кабина, където трябваше да докладваме, атмосферата, възцарила се там, никак не ми се понрави. Казват, че страхът можел да се подуши: не зная дали е така, но той може да се почувства и човек положително можеше да го усети в тази кабина, в 9 часа тази сутрин. Страхът, атмосферата на безпомощност, чувството, че си предоставен на милостта на безкрайно могъщи неизвестни и безжалостни сили, създаваха напрегната, нервна атмосфера, която аз почти можех да докосна.

Макилрой и Къмингс бяха тук с капитана, а също и нашият Втори офицер, Томи Уилсън. Трябваше и той да бъде уведомен. Дошло бе време да се каже на всеки офицер, както заяви Булен, в интерес на собствената им безопасност и самоотбрана: аз не бях толкова сигурен. Когато влязохме, Булен вдигна поглед: лицето му беше мрачно и спокойно, една маска умело прикриваща голямата му тревога.

— Е?

Поклатих глава и седнах. Макдоналд остана прав, но Булен му посочи припряно към един стол и каза: без да се обръща към някой специално:

— Предполагам, че това важи за всички предаватели на кораба?

— Доколкото знаем, да! — После добавих: — Не мислите ли, че Уайт трябва да е тук, сър?

— Възнамерявах да го повикам. Пресегна се за телефона, изрече нещо, окачи слушалката и каза рязко: — Е, мистър, снощи ти беше човекът с най-умни идеи. Имаш ли някакви тази сутрин? — Той повтаряше думите си и това ги правеше да звучат рязко и неприятно: но те бяха лишени от каквато и да било обида, Булен не знаеше кой път да хване и се улавяше за сламката.