Златното рандеву

Радиокабината! Стоях като закован цели три секунди — в очите на фергюсън се утвърждавах като кандидат за усмирителна риза, — после се спуснах стремителнс по стълбището също както го бях изкачил — по три стъпала наведнъж. Само едно предвидливо спиране от моя страна и изненадващо пъргавото отдръпване от страна на капитана предотврати сблъскването ни в подножието на стълбата. Булен гласно потвърди мисълта, която очевидно се разпространяваше по мостика:

— Да не си откачил, мистър?

— Радиокабината, сър — казах бързо аз. — Елате! Бях там след няколко секунди заедно с Булен. Опитах катинара, мощен двойнодействуващ „Йеил“, но той бе здраво заключен.

Тогава именно забелязах един ключ да стърчи в долната част на катинара. Завъртях го на една страна, после на друга, опитах се да го издърпам, но напразно. Усетих задъханото дишане на Булен над рамото ми.

— По дяволите, какво става тук, мистър? Какво изведнъж ти е щукнало?

— Една минутка, сър. — Забелязах Уайтхед да се качва към мостика и му махнах. — Доведи боцмана, кажи му да донесе клещи.

— Да, сър. Аз ще донеса клещи…

— Кажи на боцмана да ги донесе! — троснах му се аз.

— После поискай от мистър Питърс ключа от тази врата.

Бързо!

Той се затича. Пролича желанието му с удоволствие да изчезне. Булен каза:

— Виж какво, мистър…

— Декстер е напуснал мостика, защото е видял, че някъде става нещо странно. Така каза фергюсън. Къде другаде, ако не тук, сър?

— Защо тук? Защо не…

— Вижте това. — Взех катинара в ръка. — Този изкривен ключ. И каквото е станало, е станало тук.

— Прозорецът?

— Не може. Погледнах. — Заведох го отстрани до квадратното прозорче — парче матирано стъкло. — Пердетата още бяха спуснати.

— Не можем ли да го счупим?

— Какъв е смисълът? Късно е вече.

Булен ме загледа особено, обаче не каза нищо. Изтече половин минута в мълчание. С всяка измината минута Булен ставаше все по-нервен. После боцманът пристигна, носейки чифт плътно изолирани клещи в ръка.

— Отвори тази проклетия! — рязко му изкомандува Булен.

Макдоналд се опита да извади ключа с пръсти, не можа и пусна клещите в действие. Още с първото дръпване ключът се счупи наполовина.

— Ха! — рече Булен. — Сега я свършихме. Макдоналд го погледна, погледна мен, после счупения ключ, останал в челюстта на клещите.

— Даже не го извих, сър — рече тихо той. — И ако това е ключ „Йеил“ — добави той с нотка на презрение, — то аз не съм шотландец, а англичанин. — Подаде ни ключа да го огледаме. Счупеното разкриваше сивата, груба, шуплеста сплав на някакъв основен метал. — Домашна направа, и то не особено сполучлива.

Булен мушна в джоба си счупения ключ.

— Можеш ли да извадиш другото парче?

— Не, сър, напълно е блокирало. — Той забърка из комбинезона си и извади една ножовка. — Може би това, сър?

— Бива.

На Макдоналд му трябваха три минути усилна работа — ключалката, за разлика от катинара, беше от закалена стомана — и най-после ножовката премина. Той измъкна катинара и погледна въпросително капитана.

— Елате с нас — му каза Булен. По веждите му имаше пот. — Гледай да няма никой наблизо. — Отвори вратата и влезе вътре. Аз вървях по петите му.

Е, открихме Декстер, но го открихме много късно. Той имаше вид на купчина стари дрехи, съвсем отпусната, свита безформеност, присъща само на мъртъвците: проснат с лице към пода, той едва оставяше място за Булен и мен.

— Да повикам ли доктора, сър? — обади се Макдоналд: той стоеше, прекрачил щормовия праг, а кокалчетата на пръстите по ръката, която бе уловила вратата, бяха опънали до краен предел кожата му.

— Късно е вече за доктор, боцмане — каза студено Булен. После самообладанието му рухна и той избухна яростно: — Господи, мистър, до какъв край ще ни доведе това? Той е мъртъв, вижда се, че е мъртъв. Какво се крие зад… какъв престъпен демон… защо са го убили, мистър? Защо е трябвало да го убиват? Мътните ги взели, защо им е трябвало на злодеите да го убиват? Той беше само едно дете, какво зло е сторил някога младият Декстер на когото и да било? — Чест правеше на Булен, че в момента изобщо не му минаваше през ума мисълта, че мъртвият е син на президента и главния директор на линията „Блу Мейл“. Тази мисъл дойде по-късно.

— Умрял е поради същата причина като Бенсън — казах аз. — Видял е премного. — Коленичих до него, огледах врата отзад и отстрани. Нямаше никакви белези. Вдигнах поглед и казах: — Може ли да го обърна, сър?

— Вече не може да му навреди. — Обикновено червендалестото лице на Булен си беше загубило цвета и устните му бяха стиснати в тясна плътна линия.