Златното рандеву

— Никакви! Знаем само, че Декстер е бил убит в 8:26 тази сутрин, минутка повече или по-малко. Тук няма никакви съмнения, както и за това, че повечето от пасажерите ни закусваха по това време. Отсъстваха само мис Харкърт, мистър Сердан с двете сестри, мистър и мисис Пайпър от Майами и двойката от Венецуела — старият Хурнос с жена си и дъщеря си. Единствените за подозрение, а никой от тях не изглежда подходящ.

— И всички те бяха на вечеря снощи, когато Бенстън и Браунел бяха убити — каза замислено Макилрой, — с изключение на стареца и сестрите му. Което ги прави единствените най-подозрителни. Мисля вече сме наясно, че каквато и да е вината на хората, стоящи зад всичко това, очевидни доказателства няма. Освен, разбира се — добави бавно той, — ако някой от пасажерите не са свързани заговорнически помежду си.

— Или с екипажа — промърмори Томи Уилсън.

— Какво? — Старият Булен му даде пълна възможност да изпита комодорския му поглед. — Какво каза?

— Казах екипажа — повтори ясно Уилсън. Ако старият Булен се опитваше да сплаши Томи Уилсън, той само си губеше времето. — И екипажа включвам, и офицерите. Съгласен съм, сър, че чух или научих за тези убийства за пръв път само преди няколко минути, и признавам, че не съм имал време да подредя мислите си. От друга страна, не съм имал възможност да бъда посветен в тази история толкова, колкото всеки от вас. Моите уважения, но не съм се залутал из гората дотам, че да не мога да видя дърветата. Изглежда всички сте убедени, че това е работа на един или повече от пасажерите — нашият старши офицер тук изглежда дълбоко ви е пуснал този бръмбар в главите. Но ако някой пасажер се е сдушил с някого от екипажа, съвсем възможно е на този от екипажа да му е наредено да се върти около радиокабината и при нужда да си свърши работата.

— Казваш, че Старшият офицер ни е е пуснал този бръмбар в главите — бавно изрече Булен. — Какво имаш предвид?

— Нищо повече от казаното, сър. Аз само… — После, разбрал намека във въпроса на капитана, каза: — Боже мой, сър! Мистър Картър? Да не ме вземате за луд?

— Никой не те смята за луд — успокояващо вмъкна Макилрой. Нашият главен механик винаги бе считал, че в умствено отношение Уилсън е от категория „петел“, но се виждаше, че бавно променя мнението си. — Екипажа, Томи. Какво те кара да се съмняваш в екипажа?

— Елиминиране, мотиви и възможности — веднага заяви Уилсън. — Изглежда, че малко или много елиминирахме пасажерите. Всички си имат алиби. И мотивите! Какви са обикновените мотиви? — запита той, без да се обръща специално към някой.

— Три са мотивите: отмъщение, ревност, изгода — каза Макилрой.

— Ето ви на! Да вземем отмъщението и ревността. Възможно ли е който и да е от пасажерите ни да мрази толкова Браунел, Бенсън и Декстер, че да пожелае да ги убие? Смешно! Изгода? Какви печалби повече могат да искат тези подпухнали плутократи? — Той се огледа бавно. — А какво един офицер или някой друг от екипажа на „Кампари“ не би сторил с още малко пари? Аз, например, бих могъл.

— Възможностите, Томи — му подсказа Макилрой. — Ти спомена за възможностите.

— Няма защо да се спускам В тях — каза Уилсън. — Машинният и палубният екипаж могат да бъдат веднага елиминирани. Хората от машинното, с изключение на офицерите, отговорни за храненето, никога не ходят при пасажерите и лодковите палуби. Хората на боцмана се допускат там само по утринна вахта, за да измият палубите. Но — той пак се огледа, дори още по-бавно — всеки палубен офицер, радист, телеграфист, готвач и стюард на борда на „Кампари“ има пълното право да се намира на няколко метра от радиокабината по всяко време. Никой не би го запитал какво прави там. Не само че…

На вратата се почука и заместник-главният стюард Уайт влезе с фуражка в ръка. Изглеждаше страхотно измъчен. Като видя разширения състав на посрещналия го комитет, стана още по-печален.

— Ела и седни — му каза Булен. Изчака Уайт да седне и продължи: — Къде беше тази сутрин между осем и осем и половина, Уайт?

— Тази сутрин. Осем — осем и половина. — Уайт веднага зае позата на обиден. — Бях дежурен естествено. Аз…

— Успокой се — каза уморено Булен. — Никой не те обвинява в нищо. — После рече по-благо: — Всички ние имаме лоши вести, Уайт. Нищо, което пряко да те засегне, затова не се затормозявай. По-добре да ги чуеш.

Булен му разказа за трите убийства, без да украсява нещата, и единственият непосредствен резултат беше, че всеки присъствуващ можеше веднага да задраска Уайт от списъка на заподозрените. Може и да беше превъзходен актьор, но дори един Ървинг не би могъл да си смени цвета от яркочервен на сивкавоблед само с едно прещракване на ключа, както го стори Уайт. Изглеждаше тъй зле, дишането му така се ускори и зачести, че аз веднага станах и му дадох чаша вода. Той я погълна на две глътки. — Съжалявам, че те разстроих, Уайт — продължи Булен. — Но ти трябваше също да знаеш. И така, между осем и осем и половина, колко от нашите пасажери закусваха в помещенията си?