Златното рандеву

Къмингс и аз не пропуснахме нищо. Проверихме всички шкафове, гардероби, леша, чекмеджета, дори и кутиите за бижута на дамите. Нищо! Никъде нищо, с изключение на каютата на мис Харкърт. Там имаше един портативен апарат, но аз го знаех: всяка нощ при хубаво време мис Харкърт се разхождаше по палубата, облечена в една от многото си вечерни рокли, настаняваше се в някой шезлонг и въртеше копчето, докато намереше подходяща приятна музика. Може би си мислеше, че това е задължителна добавка към очарованието и загадъчността, които трябва да съпътствуват една филмова звезда, може би го смяташе за романтично. А може би просто обичаше приятната музика! Както и да е, едно бе сигурно — мис Харкърт беше извън подозрение: да не говорим за друго, тя просто нямаше необходимата интелигентност. Но честно казано, въпреки преструвките и, беше много симпатична.

Върнах се победен на мостика и поех вахтата от Джеймисън.

Измина почти час, преди да се върне на мостика другият победен — капитан Булен. Не беше нужно да ми казва, че е претърпял поражение: то беше изписано по неподвижното му измъчено лице, по отпуснатите рамене. И нямото поклащане на моята глава му каза всичко, което беше нужно да знае. Отбелязах си на ум, в случай че лорд Декстер ни изриташе двамата от „Блу Мейл“, което не беше невероятно, да постъпим в някоя детективска агенция — може би имаше и по-бързи начини да умрем от глад, но този беше най-сигурен.

Вече бяхме по второто протежение на курса ни, 10° запад от север, насочени право към Насау. След дванадесет часа щяхме да сме там. Очите ме боляха от взиране в хоризонта и небето, макар да знаех, че поне още дузина души правят същото. Независимо дали вярвах в предположенията на Макилрой или не, държах се като че вярвах. Но хоризонтът си оставаше чист, напълно удивително чист, защото обикновено курсът биваше твърде оживен. И говорителят от радарната кабина мълчеше упорито. На мостика имахме радарен екран, но той рядко се ползваше. Уолтърс, дежурният оператор, можеше да изолира и определи даден образ на екрана, преди повечето от нас дори да са го забелязали.

След около половин час неспокойно крачене по мостика Булен реши да си ходи. Като стигна стълбите, се поколеба, обърна се, махна ми и закрачи към края на дясното крило. Последвах го.

— Мислех си за Декстер — каза тихо той. — Какво ли би било въздействието… малко ме интересуват вече пасажерите, интересува ме животът на всеки мъж и жена на борда… ако съобщя, че Декстер е бил убит?

— Особено — казах аз. — Ще предизвика масова истерия.

— Не мислиш ли, че злодеите, виновни за всичко това, може да се свият в черупката си?

— Абсолютно сигурен съм, че няма. Тъй като още не се е споменавало за Декстер и не е направен никакъв опит да се обясни отсъствието му, те трябва да знаят, че сме разбрали за смъртта му. Не може да не знаят, че офицерът на вахта не може току така да изчезне, без да се вдигне тревога. Само ще им кажем нещо, което те вече са го разбрали, без да им е казвано. Няма да изплашим тая пасмина. Хората не играят толкова смело като тях, ако залогът не е нещо страхотно.

— И аз си мислех същото, Джони — каза уморено той. — Мислех си точно същото. — Обърна се и слезе долу и изведнъж разбрах как ще изглежда Булен, когато наистина остарее.

Останах на мостика до два часа, дълго след края на смяната ми, но пък и бях отнел на дежурещия след мен Джемисън много от свободното му време сутринта. Донесоха ми един поднос от кухнята и за първи път върнах недокосната храна, приготвена от Хенрик. Когато Джемисън пое мостика, той не размени нито дума с мен освен шаблонните забележки за курса и скоростта. От изопнатото изражение на лицето му човек можеше да си помисли, че е понесъл главната мачта на „Кампари“ върху раменете си. Булен бе говорил с него, вероятно бе говорил с всички офицери. Всичко това щеше дяволски да ги разтревожи и да ги направи нервозни като двойка стари моми, загубени из касабата на някой африкански град: не виждах какво друго би могъл да постигне.

Отидох в каютата си, затворих вратата, свалих си обувките и ризата и полегнах на койката (нямаше легло за екипажа на „Кампари“), след което насочих отвора за студен въздух към гърдите и лицето си. Тилът ме болеше, страшно ме болеше. Наместих под него една възглавница и се опитах да облекча болката. Продължаваше да ме боли, затова го зарязах и се опитах да поразмишлявам. Някой трябваше да помисли, а ми се струваше, че старият Булен не е в състояние за това. И аз не бях, но все пак мислех. Бих заложил и последния си цент, че враговете — вече не можех да мисля другояче за тях — знаят нашия курс, предназначение и време на пристигане почти тъй добре, както самите ние. И знаех, че не могат да си позволят да пристигнем в Насау тази нощ, най-малкото докато не са свършили това, което имаха да вършат. Някой трябваше да мисли. Времето бе ужасно кратко.