Златното рандеву

VI Сряда 7:45 — 8:15 вечерта

Що се отнася до посещаемостта, мистър Джулиъс Биърсфорд нямаше основание за недоволство тази вечер: всички пасажери на кораба бяха дошли на приема в чест на жена му и доколкото можех да видя, тук беше и всеки свободен от дежурство офицер на „Кампари“. А приемът действително се развиваше великолепно. В 7:45 практически всеки си пиеше втората напитка, а напитките, сервирани в салона на „Кампари“, никога не бяха малки по количество. Биърсфорд и съпругата му обикаляха салона и разговаряха с всеки от гостите подред, и ето че дойде и моят ред. Видях ги да идват, вдигнах си чашата и казах:

— Всичко най-хубаво, мисис Биърсфорд.

— Благодарим ви, млади момко. Забавлявате ли се?

— Разбира се. Като всички. А вие би трябвало да сте най-доволна.

— Да. — Не ми прозвуча много убедително. — Не знам дали Джулиъс беше прав… искам да кажа, не са изминали и 24 часа…

— Ако мислите за Бенсън и Браунел, мадам, излишно се безпокоите. Не бихте могли да сторите нищо по-добро от Уреждането на това парти. Сигурен съм, че всеки пасажер на борда ви е благодарен за стремежа да върнете нещата към нормалното. Поне за офицерите съм сигурен.

— Точно както ти казвах, скъпа. — Биърсфорд потупа жена си по ръката, после ме погледна с весел оттенък в очите. — Жена ми, както и дъщеря ми изглежда имат най-голяма вяра във вашите оценки, мистър Картър.

— Да, сър. Питах се, дали бихте могли да убедите дъщеря си да не посещава офицерските каюти?

— Не — каза със съжаление Биърсфорд. — Невъзможно е. Своеволна млада дама! — Той се ухили. — Обзалагам се, че дори не е почукала.

— Не почука. — Погледнах през салона, където мас Биърсфорд даряваше Тони Карерас с погледа си през ръба на чаша „Мартини“. Положително бяха страхотна двойка. — Щукнало и в главата, че на „Кампари“ нещо не е в ред. Мисля, че нещастните събития от миналата нощ са я разстроили.

— Естествено. И вие решихте… хм… да я успокоите?

— Така мисля, сър.

Настъпи кратко мълчание, после, мисис Биърсфорд каза нетърпеливо:

— Джулиъс, стига сме го усуквали.

— Почакай, Мери, не мисля…

— Глупости — каза рязко тя. — Млади човече, знаете ли една от основните причини да дойда на това пътуване? Освен — усмихна се тя — храната? Съпругът ми пожела да дойда, защото искаше и моето мнение… за вас. Както знаете, Джулиъс е направил няколко пътувания на вашия кораб. Както казва поговорката, той ви е хвърлил око за една длъжност в неговата организация. Мога да кажа, че съпругът ми е натрупал състоянието си не толкова, като е работил сам, а като е избирал подходящи хора да работят за него. Досега още не е грешил. Мисля, че и сега няма да сгреши. А вие имате и друга много специална препоръка.

— Да, мадам — казах учтиво аз.

— Вие сте единственият познат младеж, който не се превръща в килим за газене веднага щом се появи дъщеря ни. А това, вярвайте ми, е особено важно качество.

— Бихте ли желали да работите за мен, мистър Картър? — направо ме запита Биърсфорд.

— Може би, сър.

— Е? — Мисис Биърсфорд погледна мъжа си. — Това е уредено…

— Ще го сторите ли? — прекъсна я Джулиъс Биърсфорд.

— Не, сър.

— Защо не?

— Защото вашите интереси са в стоманата и нефта. Аз пък познавам само морето и корабите. Двете нямат допирни точки. Нямам квалификации, за да работя при вас, а на сегашната си възраст е малко късничко тепърва да се уча. Не бих приел работа, за която нямам нужната квалификация.

— Дори при два пъти по-голяма заплата? Или три пъти?

— Благодарен съм за предложението ви, но вярвайте ми, сър. Наистина го ценя. Но в него има нещо повече от парите.

— О, добре. — Биърсфордови се спогледаха един друг. Не изглеждаха особено развълнувани от моя отказ: нямаше и причина да бъдат. — Вие питате, ние отговаряме. Чиста работа. — Той смени темата. — Какво мислите за моя подвиг да докарам стареца тук?

— Мисля, че е било много тактично от ваша страна. — Погледнах през салона към мястото до вратата, където старият Сердан, с чаша шери в ръка, седеше в своята количка-стол, със сестрите, седнали на една кушетка до него. И те имаха чаши с шери. Старецът изглежда говореше въодушевено на капитана. — Сигурно води много затворен живот. Трудно ли го убедихте?

— Съвсем не. Прие на драго сърце. — Запазих това късче информация: единствената ми среща със Сердан ме беше оставила с впечатлението, че онова, което би му доставило удоволствие при подобна покана, е възможността да даде кисел отказ. — Молим да ни извините, мистър Картър. Задължения на домакините към гостите, знаете.

— Разбира се, сър. — Дръпнах се на една страна, но мисис Биърсфорд застана пред мен и се усмихна загадъчно.

— Мистър Картър — каза твърдо тя, — вие сте много твърдоглав момък. И моля ви, нито за миг не си въобразявайте, че имам предвид снощния ви инцидент.