Златното рандеву

Отминаха. Наблюдавах ги, докато се придвижваха, и си мислех какво ли не, после се отправих към висящата врата, водеща отзад към бара. Винаги, когато приближавах тази врата, ми се струваше, че в ръката си трябва да имам не чаша, а мачете, за да си пробия път през джунглата от цветя, саксиени храсти, кактуси и гирлянди от пълзящи растения, които превръщаха мястото в най-неудачно изглеждащия бар на света. Художникът, отговарящ за интериора, се беше впуснал в рапсодии, но за него беше все едно, защото той нямаше да живее тук, а щеше да продължи да се прибира вечер в жилището си в Лондон, където жена му не би го пуснала през вратата, ако си позволеше да опита да сътвори някоя от тези безмислици у дома си. Но изглежда, че на пасажерите им харесваше.

Проврях се към задната част на бара, без да се издраскам особено, и казах на бармана:

— Как върви, Луи?

— Много добре, сър — сковано ми отвърна той. Голата му глава лъщеше от пот, а тънките му му стачки трепкаха нервно. Получаваха се и нередности, а Луи не обичаше нередностите. После той се поразпусна малко и ми рече: — Изглежда, че си сръбват малко повече от обикновено тази вечер, сър.

— Нито наполовина от това, което ще стане по-късна — Мръднах към отрупаните с кристал рафтове, зад които можех да гледам към бара: — Не ми изглеждаш особено комфортно разположен.

— За бога, никак не съм! — Действително нямаше кой знае колко място за боцмана, за да натъпче обема на тялото си между повдигнатата палуба и долната част на бара: коленете му бяха до брадичката, но поне оставаше напълно невидим за хората от другата страна на бара. — Дяволски съм се схванал, сър. Не ще мога да се раздвижа, като ми дойде времето.

— И ароматът на всички тези напитки те изкарва от кожата — му казах съчувствено аз. Не бях толкова студен, колкото прозвучах; трябваше непрестанно да си бърша дланите отстрани в куртката, но изглежда, че все пак не успявах да ги държа достатъчно сухи. Пак отидох до бара: — Едно двойно уиски, Луи. Голямо двойно уиски.

Луи ми напълни чашата и ми я подаде, без да продума. Вдигнах я до устните си, смъкнах я под нивото на бара и една огромна ръка я грабна благодарствено, като сключи пръсти около нея. Казах тихо, като че говоря на Луи:

— Ако по-късно капитанът те подуши, кажи, че небрежният Луи те е залял. Аз ще се поразходя сега, Арчи. Ако всичко е наред, ще се върна след пет минути.

— Ами ако не? Ако грешите?

— Бог да ми е на помощ. Старецът ще ме хвърли на акулите.

Излязох от бара и се помъкнах бавно към вратата. Видях как Булен се опитва да улови погледа ми, но не му обърнах внимание; той беше най-лошият актьор на света. Усмихнах се на Сюзън Биърсфорд и Тони Карерас, кимнах официално на стареца Сердан, поклоних се леко на двете сестри (забелязах, че мършавата се беше върнала към плетивото си, и ми се стори, че си плете нормално) и стигнах до вратата.

Щом се намерих отвън, зарязах всякаква престореност за размотаване — Стигнах входа на пасажерските каюти в палуба „А“ за десет секунди. На половината път по централния коридор Уайт си седеше в кабинката. Бързо отидох там, вдигнах капака на бюрото му и взех четирите неща, които лежаха вътре: револвер колт, фенерче, отвертка и шперц. Натъпках колта в колана си, фенерчето в единия джоб и отвертката в другия. Погледнах Уайт, ала той не гледаше към мен. Взираше се в дъното на кабинката си, сякаш аз не съществувам. Беше стиснал ръцете плътно, като за молитва. Надявах се, че се моли за мен. Дори със сключени ръце не би могъл да ги спре да треперят неконтролируемо. Оставих го, без да продумам, и след десет секунди бях в апартамента на Сердан и сестрите, заключил вратата след себе си. Инстинктивно запалих фенерчето и пуснах лъча по ръбовете на вратата. От върха на касата, на няколко сантиметра над горния край на вратата, беше провиснал един син конец. Скъсан бледосин конец: за хората, които го бяха поставили, безпогрешен признак, че са имали посетители. Не се обезпокоих от това, но се обезпокоих от факта, който показваше, че никой се съмнява, много, много се съмнява. Това наистина можеше твърде да обърка нещата. Може би трябваше да съобщим за смъртта на Декстер.

Пресякох каютата на сестрите и влязох през хола в каютата на Сердан. Пердетата бяха спуснати, но аз оставих светлината изгасена: тя би могла да пробие през пердетата и ако подозираха нещо, както предполагах, някой можеше да се учуди защо съм напуснал така внезапно и да се поразходи насам. Свих фенерчето, докато лъчът му стана тесен като молив и го задвижих по капаците. Отворът за хладен въздух действаше точно над леглото на Сердан. Дори не ми се наложи да използвам отвертката. Насочих фенерчето към отвора и видях вътре нещо с метален блясък. Бръкнах с два пръста и бавно измъкнах това метално нещо от отвора. Чифт слушалки! Пак се вгледах в отвора. Изводът на слушалките имаше контакт на края си и контактът бе мушнат в щепсел, който бе завит на горния край на отвора. А радиокабината беше точно отгоре. Измъкнах контакта, навих проводника около слушалките и загасих фенерчето.