Златното рандеву

Уайт седеше точно както го бях оставил, разтреперан като камертон. Отворих бюрото му, върнах ключа, отвертката и фенерчето. Слушалките запазих. И револвера.

Пиеха вече третия си коктейл, когато се върнах в салона. Не беше нужно да броя празните бутилки, за да разбера, че смехът, оживеният разговор и нарастването на децибелите са достатъчно доказателство. Капитан Булен продължаваше да бъбри със Сердан. Мършавата сестра продължаваше да плете, а ниската държеше току-що напълнена чаша. Томи Уилсън беше при бара. Потърках си брадичката и той загаси цигарата, която държеше. Видях го да казва нещо на Мигел и Тони Карерас — на двайсет крачки сред онази навалица бе невъзможно да чуя дори една дума, — видях Тони Карерас полуучудено, полувъпросително да повдига вежди, после тримата се запътиха към бара.

Присъединих се към капитан Булен и Сердан. Дълги речи нямаше да ми помогнат и само глупак можеше да излага живота си на риск в разговор с такива хора.

— Добър вечер, мистър Сердан — казах аз. Издърпах лявата си ръка изпод куртката и хвърлих слушалките в загърнатия му с одеяло скут. — Познавате ли ги?

Сердан ококори очи, после той се метна напред и встрани, сякаш да се освободи от затрудняващия го стол-количка, обаче старият Булен очакваше това и беше по-бърз от него. Цапардоса Сердан с цялата сила от тревогата и гнева, натрупани през последните двайсет и четири часа, и Сердан се строполи до стола си безмълвно на килима.

Не го видях, като пада. Само чух звука. Бях много зает внимателно да се оглеждам Сестрата с шерито в ръка, пъргава като котка, лисна съдържанието на чашата в лицето ми в същия миг, когато Булен удари Сердан. Скочих настрана да избегна заслепяването и при падането си видях високата, мършава сестра да захвърля плетивото си на една страна, а с дясната ръка да бърка дълбоко в торбата с плетката.

С дясната си ръка успях да измъкна колта от колана, преди да съм паднал, и натиснах два пъти спусъка. Точно при стрелбата дясното ми рамо докосна пода и аз не знаех къде точно са попаднали куршумите, тъй като сътресението от падането се предаде на болния ми врат и изпаднах в безсъзнание. После главата ми се избистри и видях, че дългата сестра е на крака. Не само на крака, но изправена на пръста, извила остро в дъга главата и рамото си, а побелелите и пръсти притискаха силно диафрагмата. После тя се олюля напред и със зловещо забавено движение се строполи върху падналия Сердан. Другата сестра не бе помръднала от мястото си; едва ли би посмяла, след като колтът на капитан Булен стърчеше на петнайсет сантиметра от лицето и, а пръстът му се белееше на спусъка.

Екотът от моя тежък колт, болезнен и заглушаващ в това затворено пространство с метални стени, замря в гробовно мълчание, през което прозвуча мекият шотландски говор с нежна интонация:

— Мръдне ли някой от вас ще го убия.

Карерас Старши и Младши, които изглежда се бяха облегнали на бара, сега се бяха полуизвърнали към него, вторачили поглед към пистолета в ръката на Макдоналд. Лицето на Мигел Карерас бе неузнаваемо. Изражението му на спокоен, изискан и преуспяващ бизнесмен се видоизмени в нещо наистина много грозно. При обръщането със дясната си ръка сграбчи една счупена стъклена гарафа на бара. Арчи Макдоналд не носеше тази нощ нито един от медалите ся и Карерас нямаше откъде да узнае за дългото и опръскано с кръв доене, което боцманът имаше зад себе си, иначе никога не би се опитал да запокитя тази гарафа по главата на Макдоналд. Реакцията на Карерас беше толкова бърза, движението тъй неочаквано, че срещу всеки друг човек би сполучил; срещу Макдоналд той дори не успя да вдигне гарафата от тезгяха и частица от секундата след това се взираше в раздробената кървава маса, каквато представляваше сега ръката му.

За втори път в течение на няколко секунди сгромолясващият къртечен гръм, този път размесен с дрънченето на строшено и летящо стъкло, замря, за да се чуе пак почти жалният глас на Макдоналд:

— Би трябвало да ви убия, но обичам да чета за съдебните процеси за убийство. Опасяваме ви за бесилото, мистър Карерас.

Изправих се на крака, когато някой изпищя — остър, гаден писък, който разтърси салона. Поде го друга жена, продължителен писък като сирена на експрес, насочен към бариера, и сцената изглежда беше готова да прелее в масова истерия.

— Спрете тези проклети писъци! — изревах аз. — Чувате ли? Спрете веднага! Всичко вече е свършено!

Писъците спряха. Пак тишина, странно неестествена тишина, почти толкова нетърпима, колкото глъчката до преди малко. После Биърсфорд пристъпи към мен, някак нестабилно, с устни, оформящи думи, които не се произнесоха, и с побеляло лице. Не можех да го виня, в неговия гладко управляван и подплатен с разкош свят предлаганите на гостите забавления не свършваха с проснати по пода тела.