Златното рандеву

Първото нещо, което забелязах, бяха пасажерите. Всички бяха проснати На килима, затихнали в мълчание. За един миг си помислих, че всички са мъртви или умиращи, покосени от тракащия автомат, после видях мистър Грийнстрийт, съпруга на мис Харбрайд, да поклаща леко глава и да оглежда гостната с предпазливо и изплашено око. Видях само едно око. При всеки друг случай всичко това би било много, много смешно; обаче никога не ми е било по-малко до смях. Пасажерите може би от разум, но по-вероятно поради рефлексната реакция за инстинктивно самосъхранение, изглежда се бяха хвърлили на пода веднага с тракането на автомата и едва сега се осмеляваха да надигнат глави. Стигнах до заключението, че едва ли съм бил в безсъзнание за повече от няколко секунди.

Изместих очи надясно. Карерас и неговият син стояха точно където си бяха и преди, но сега Тони Карерас държеше револвер в ръката си. Моя револвер! Зад тях наблъскана група лежеше или стоеше на пода: Сердан, „сестрата“, която бях застрелял, и трима други.

Томи Уилсън, засменият и симпатичен веселяк Томи Уилсън, беше мъртъв. Нямаше вече защо да се тормози с математиката си.

Не беше нужно старият доктор Марстън и късогледото му взиране да ми кажат, че Уилсън е мъртъв. Той лежеше по гръб и ми се струваше като че ли целият му гръден кош е надупчен — изглежда, че беше поел главния удар на концентрираната стрелба от автоматите. А Томи дори не беше вдигнал оръжие.

Арчи Макдоналд се бе проснал настрана, близо до Уилсън. Стори ми се много, много укротен. Не можех да видя предната част на тялото му, защото беше с гръб към мен, и си помислих, че откосите на автомата са изтръгнали и от него живота така, както и от Томи Уилсън. Но видях кръвта цялото му лице и врата бавно да се стича към килима.

Капитан Булен беше единственият, който беше седнал и все още жив. Не беше мъртъв, обаче не бих заловил и смачкана пара за шансовете му да оживее. Беше в пълно съзнание, със сгърчена, разтеглена, неестествена усмивка и бяло, присвито от болка лице. От рамото, та чак до кръста дясната му страна бе напоена с кръв, така напоена, че не можех да видя къде са попаднали куршумите. Но можех да видя яркочервените мехурчета, които се очертаваха по извитите му устни, което означаваше, че е прострелян през белите дробове.

Още веднаж огледах тримата — Булен, Макдоналд и Уилсън. Едва ли можеха да се намерят трима по-добри мъже, трима по-добри другари по море! Невъзможно беше! Те не бяха желали нищо подобно, никакво кръвопролитие и смъртни случаи, искаха само да си вършат работата мирно и спокойно, доколкото могат. Трудолюбиви, общителни в безкрайно почтени мъже, те не бяха търсили насилието, а сега лежаха мъртви или умиращи. Макдоналд и Булен — с техните жени и семейства. Томи Уилсън — със своята годеница в Англия и с момиче във всяко пристанище в Америка и Караибско море. Загледах ги и не изпитах горчивина или мъка, не изпитах злоба за това, че лежат мъртви или умиращи, просто се почувствувах студен и странно необвързан с всичко това. После загледах семейство Карерас и Сердан и си дадох едно обещание. Добре, че Карерас нито чуха обещанието ми, нито узнаха, че то е категорично и необратимо, тъй като те бяха умни, пресметливи мъже и биха ме застреляли, докато лежах.

Не чувствувах никаква болка, но си спомних за сонетката, която ми беше пробола гърба и ме бе захвърлила към бара. Погледнах си крака и от коляното надолу панталоните бяха така напоени с кръв, че не беше останала следа от бялото. Килимът около мен беше просмукан с кръв. Смътно си спомних, че този килим беше струвал повече от 10 000 лири и сигурно тази нощ беше страхотно обезценен. Лорд Декстер щеше да се вбеси. Пак си погледнах крака и опипах влажната материя. Три различими разкъсвания, което значеше, че по мене е стреляно три пъти. Допуснах, че болката ще дойде по-късно. Много кръв, премного кръв; чудех се дали не е разкъсана някоя артерия.

— Дами и господа — заговори Карерас и сякаш ръката му бе изтрила всички белези по лицето. Яростта, злобата, които бях видял преди малко, бяха само спомен: той си беше възвърнал увереността, пак беше общественик, разпореждащ се изцяло със ситуацията. — Извънредно съжалявам за всичко това. — Той размаха лявата си ръка към Булен и Уилсън, към Макдоналд и мен. — Съвсем ненужно, ужасно излишно нещо доведе капитан Булен и хората му до тези главоболия. — Повечето от пасажерите се изправиха на крака и забелязах Сюзън Биърсфорд до баща си, загледана в мен, като че ли не виждаше много добре, с ненормално огромни очи на бледото лице. — Съжалявам и за безпокойството, причинено на вас, мистър и мисис Биърсфорд, и моля да ме извините за нарушаването на тазвечерното тържество. Вашата любезност беше зле оценена.

— За бога, зарежете тези сладки приказки — прекъснах го аз. Гласът ми не прозвуча като моя — дрезгав, напрегнат грач като на жаба с ларингит. — Докарайте доктора за капитан Булен. Прострелян е в гърдите.

Той ме загледа замислено, после Булен, после пак мен.