Златното рандеву

— Телевизията — обясних му аз. Носеше револвер под лявата си мишница. Облякъл бе специално направена риза с подгънати ръбове през и зад лявата страна, така че гръдната лента на кобура се прикриваше от ризата. Тони Карерас е бил много грижлив в подготовката си.

Прерових дрехите му, но имаше само един пистолет. Изпълних същата процедура с Мигел Карерас, който далеч не беше така любезен като сина си, но може би ръката го болеше. Той нямаше оръжие. И може би това правеше Мигел Карерас шефа; може би не му беше нужно да носи оръжие, може би бе в положение да заповядва на други хора да убиват заради него.

— Благодаря — каза капитан Булен. — Мистър Карерас, след няколко часа ще бъдем в Насау. Полицията ще бъде на кораба в полунощ. Желаете ли да направите някакви показания сега, или ще ги дадете на полицията?

— Ръката ми е строшена. — Гласът на Мигел Карерас беше дрезгав шепот. — Показалецът е смазан, ще трябва да се ампутира. Някой ще плати за това.

— Приемам, че това е отговорът ви — каза спокойно Булен. — Много добре. Боцман, четири реда въжета, ако обичаш! Искам тези хора да бъдат овързани като пуйки.

— М-да, да, сър. — Боцманът направи крачка напред и се закова. През отворената врата долетя равното ускорено избухване на познат звук — невъзможното да се сбърка с друго тракане на картечница. Изглежда, че идваше право отгоре, откъм мостика. После всички светлини угаснаха.

Мисля, че съм се раздвижил пръв. Мисля, че бях и единствен. Направих една дълга крачка напред, сграбчих с лявата си ръка Тони Карерас за врата, опрях цевта на колта в гръбнака му и казах меко:

— Не си помисляй да предприемаш нещо, Карерас. После пак настъпи тишина. Сякаш продължаваше и продължаваше, а вероятно не трая повече от няколко секунди. Една жена изпищя, къс задавен писък, който замря в стенание, после пак настъпи тишина, прекъсната рязко от страхотно трошене, чупене и дрънчене, докато тежки метални предмети, действуващи в почти идеален унисон, строшиха матираните прозорци, гледащи от палубата навън: в същия миг се чу острият, кънтящ сблъсък на метал с метал, като при това вратата се отвори разбита и се блъсна обратно в преградата.

— Хвърлете оръжията, всички! — извика Мигел Карерас с висок, ясен глас. — Хвърлете ги, веднага! Ако не искате да стане касапница!

Лампите светнаха.

Смътно очертани по четирите строшени прозореца на приемния салон, видях контурите на четири неопределени глави, рамене и ръце. За контурите не давах пет пари. Смути ме това, което държаха в ръцете си — отблъскващия вид на дулата и цилиндричните магазини на четири автомата. Пети човек, облечен в тропическо зелено и със зелена барета на главата, стоеше на прага със също такъв автомат в ръце.

Разбрах какво иска да каже Карерас с подканван ето си да хвърлим оръжията. На мен ми изглеждаше прекрасна идея: шансовете ни да вземем надмощие бяха колкото на сладолед да остане неизяден сред група деца. Вече започнах да отпускам пръстите от револвера, когато видях капитан Булен най-безразсъдно да насочва своя колт към въоръжения мъж на вратата. Беше престъпно, самоубийствено безразсъдство — той или постъпваше така напълно инстинктивно, без да мисли, или горчивото разочарование, убийствената мъка, след като бе държал всички козове в ръцете си, са били премного за него. Трябваше да предположа, помислих си безумно за миг, че след това прекалено спокойствие и самообладание неминуемо ще настъпи пълен обрат в действията му.

Опитах се да му извикам предупредително, ала беше много късно, много, много късно. Блъснах яростно Тони Карерас встрани и се опитах да достигна Булен, да избия револвера от ръката му, ала закъснях, закъснях с цял един живот. Мощният колт изгърмя, дръпна ръката на Булен назад и мъжът на прага, на когото смешната мисъл за съпротива трябва да е била последната в главата, остави автомата да се плъзне бавно от безжизнените му ръце и се изтърколи назад.

Мъжът на прозореца най-близо до вратата бе насочил автомата си към капитана. В тази секунда Булен бе най-големият глупак на света, пощурял самоубиец, но дори и да беше така, не можех да го оставя да бъде застрелян намясто. Не зная къде отиде първият ми куршум, обаче изглежда, че вторият улучи автомата, видях го да отскача рязко, сякаш пернат от гигантска ръка, после долетя непрекъснатият бумтеж на заглушаващ звук, когато трети мъж натисна спусъка на автомата си и го задържа натиснат. Нещо с тежестта и силата на гмуркаща се сонетка ме удари по лявото бедро, отхвърляйки ме назад към бара. Главата ми се удари в месинговата шина в дъното на тезгяха, а барабанният огън замря.

Миризма на носещ се кордит и гробовно мълчание. Преди да дойда напълно на себе си, дори преди да си отворя очите, осъзнах тази миризма на кордит и това гробовно мълчание. Бавно отворих очи, издърпах се треперещ нагоре, докато повече или по-малко се намерих седнал на бара, и разтърсих главата си. Ясно е защо бях забравил за скования си врат; рязката болка стори повече за избистряне на главата ми от всичко друго.