Златното рандеву

Булен го погледна със замъглени очи. Опита се да се усмихне, ала не се получи нищо повече от болезнена гримаса. Опита да заговори, но думи не се чуха, само пресни мехурчета кръв на устните. Марстън измъкна ножици, сряза ризата на капитана, прегледа го набързо и каза:

— Можем да рискуваме. Двама от хората ви, мистър Карерас, двама силни мъже. Внимавайте да не се притиска гръдният му кош. — Остави Булен, наведе се над Макдоналд и се изправи почти веднага. — Този мъж спокойно може да бъде пренесен.

— Макдоналд — казах аз. — Боцманът. Той… не е мъртъв?

— Засегнат е в главата. Смачкан, може би сътресение, може дори да има счупване на черепа, но ще оживее. Изглежда, че е засегнат и в коляното — нищо сериозно.

Сякаш вдигнаха моста на Сидней от гърба ми. Боцманът ми беше приятел, мой добър приятел от много години насам: освен това с Арчи Макдоналд до мен всичко беше постижимо.

— А мистър Картър? — запита Карерас.

— Не ми докосвайте крака! — викнах аз. — Не давам, докато не получа упойка.

— Може би е прав — измънка Марстън. Погледна отблизо. — Сега няма много кръв, имали сте щастие, Джон. Ако е била засегната главната артерия… е, вече нямаше да ви има. — Погледна Карерас със замислено лице. — Може да се премести. Но мисля, че със счупена бедрена кост болката ще бъде непоносима.

— Мистър Картър е много жилав — каза равнодушно Карерас. Не беше неговата бедрена кост, той вече — се бе показал за една минута в ролята на милостивия самарянин и напрежението се бе оказало прекомерно за него. — Мистър Картър ще издържи.

VII Сряда 8:30 вечерта — Четвъртък 1030 сутринта

Издържах и още как, ала не поради положените за мен грижи на път към амбулаторията. Тя беше от дясната страна, две палуби под приемния салон. На втората стълба един от хората, Които ме носеха, се плъзна и падна и аз не усетих повече нищо, докато не се освестих в леглото.

Като всяко друго помещение на „Кампари“, лазаретът бе обзаведен, без да се мисли за разходите. Голямо помещение, шест на пет метра, то бе застлано от стена до стена с персийски килими, а стените му бяха декорирани с фрески, изобразяващи каране на водни ски, гмуркане, плуване и други подобни спортни дейности, символизиращи годност и добро здраве, умно целещи да ободрят и вдигнат на крака възможно най-бързо всеки пациент, имал нещастието да бъде настанен на някое от трите легла. Самите легла, опренидо прозорците, откъм корабната страна, дразнеха в едно отношение: бяха стандартни железни болнични легла, като единствената разлика бе в това, че бяха боядисани в еднакъв цвят с преградите. В далечния ъгъл на стаята, далеч от вратата, беше кабинетът на доктор Марстън с два стола. По-нататък, покрай вътрешната преграда, до вратата, имаше плоска кушетка, която можеше да се повдига за прегледи, а при нужда на нея можеха да се извършват леки операции. Между кушетката и бюрото една врата водеше до две по-малки отделения — амбулатория и зъболекарски кабинет. Знаех го, понеже бях прекарал наскоро три четвърти час на зъболекарския стол, докато Марстън се занимаваше с един мой счупен зъб. Споменът за изживяното ще остане у мен до края на живота ми.

Трите легла бяха заети. Капитан Булен беше в най-близкото легло — до вратата, боцманът беше в следващото, а аз бях в ъгъла, срещу бюрото на Марстън. Всички лежахме върху гумени чаршафи, застлани върху леглата. Марстън беше приведен над средното легло — преглеждаше коляното на боцмана. До него, държейки поднос с купи, тампони, инструменти и шишенца, съдържащи разни течности, беше Сюзън Биърсфорд. Тя изглеждаше твърде бледа. Зачудих се смътно какво ли прави тук. На кушетката седеше някакъв младеж, страшно нуждаещ се от бръснене; носеше зелени панталони, зелена риза с пагони, напоена с пот, и зелена барета. Беше присвил очи срещу издигащия се дим от цигарата, затъкната в ъгъла на устата му, и държеше автоматична карабина в ръка. Чудех се колко ли мъже с карабини се намират на „Кампари“. За да отдели един човек като пазач на трима инвалиди като Макдоналд, Булен и мен, значеше, че Карерас разполага с доста хора или че е извънредно предпазлив. Или пък и двете.

— Какво правите тук, мис Биърсфорд?

Тя вдигна поглед сепната и инструментите затракаха по подноса в ръцете и.

— О, радвам се — каза тя. Звучеше твърде правдоподобно. — Мислех си, че… как се чувствувате?

— Точно както изглеждам. Защо сте тук?

— Защото се нуждаех от нея. — Доктор Марстън се изправи бавно и си разтърка гърба. — Да се оправяш с такива рани… е, нужен ми е помощник. Сестрите, Джон, обикновено са млади жени, а тази категория на „Кампари“ има само две: мис Биърсфорд и мис Харкърт.

— Не виждам следи от мис Харкърт. — Опитах се да си представя прочутата млада актриса в реалната роля на флорънс Найтингейл, ала въображението ми не беше в състояние да свързва подобни абсурдности. Не можех да я видя дори в подобна роля на сцената.

— Тя беше тук — отсече той. — Но припадна.

— Това разбирам. Как е боцманът?