Златното рандеву

— За какво да любопитствувам? — изръмжах аз. — Няма за какво. Колко въоръжени разбойника имате на бордана „Кампари“?

— Четиридесет. Не е лошо, нали? Всъщност, трийсет и осем годни. Булен уби един, а вие сериозно осакатихте ръката на друг. Къде сте се научили да стреляте така, Картър?

— Късмет. Сердан възстанови ли се?

— Да — отвърна късо той. Изглежда, не му се говореше за Сердан.

— Той ли уби Декстер? — настоях аз.

— Не. Вернер, сестрата — тази, която убихте. — За човек, претендиращ за хуманност, смъртта на един от колегите му престъпници странно не го вълнуваше. — Вашият главен стюард Уайт го видя два пъти и не се усъмни. Не е приближавал на по-малко от двайсет метра до Уайт, естествено. Просто на Декстер не му провървя, когато видя този стюард да отваря вратата на радиокабината.

— Предполагам, че същият дяволски убиец е спипал и Браунел?

— И Бенсън. Бенсън го видял да излиза от радиокабината, след като приключил с Браунел, и бил застрелян. Вернер смятал да го метне през перилата, но точно отдолу имало хора от екипажа. Издърпал го на дясната страна. И там е имало хора отдолу. Затова опразнил шкафа със спасителните ризи и натъпкал Бенсън вътре. — Карерас се ухили. — Оттук и вашият лош късмет — да стоите точно до шкафа, когато изпратихме Вернер да се отърве от трупа тъкмо преди полунощ.

— Кой измисли плана да изпратите фалшивия агент на „Маркони“ в Кингстън за да направи отвор между радиокабината и отвора за свеж въздух в каютата на Сердан отдолу и да свърже слушалките с приемника в радиокабината? Сердан, вашият старец, или вие?

— Баща ми.

— И идеята на троянския кон? Пак на баща ви.

— Той е блестящ човек. Сега разбирам защо не любопитствувахте. Вие сте знаели. — Не беше трудно да го предположа — казах уморено аз. — Но беше вече много късно. Всъщност всичките ни неприятности започнаха от Карачио. И натоварихме онези огромни сандъци в Карачио. Сега зная защо докерите така се изплашиха, когато единият сандък едва не се изплъзна от клуповете. Сега зная защо вашият старец така настояваше да провери трюма — не да отдаде уважение на мъртвите в ковчезите им, а за да види как са разположени хората му, за да разчисти пътя им за излизане от касите. После те са ги разбили нощес и са изкъртили дюшемето на люка. Колко души в един сандък, Карерас?

— Двайсет. Малко неудобно натъпкани, клетниците. Мисля, че са изкарали тежки двайсет и четири часа.

Двайсет. Два сандъка. Ние натоварихме четири. Какво има в другите два?

— Машини, мистър Картър. Просто машини.

— Едно нещо наистина бих желал да зная. — Да?

— Какво се крие зад тази убийствена работа? Отвличане? Откуп?

— Нямам правото да обсъждам тези работи с вас. — Той се ухили. Поне засега. Вие оставате ли тук, мис Биърсфорд, или искате да ви… хм… придружа до вашите родители в приемния салон?

— Моля ви, оставете младата дама — каза Марстън. — Искам да ми помага да бдим двайсет и четири часа над капитан Булен. Той може всеки момент да изпадне в криза.

— Както желаете. — Той се поклони на Сюзън Биърсфорд. — Лека нощ на всички!

Вратата се затвори. Сюзън Биърсфорд каза:

— Така значи са дошли. За бога, откъде сте знаели?

— Откъде, за бога, съм знаел! Не сте мислили, предполагам, че са натъпкали четиридесет души в комините? Когато разбрахме, че са Карерас и Сердан, вече всичко ни беше ясно. Бяха се качили в Карачио. Също и огромните каси. Две и две, мис Биърсфорд, винаги правят четири. — Тя се изчерви и ми отправи един старомоден поглед, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Виждате и двамата какво значи това, нали?

— Оставете го да ни каже, докторе — каза мис Биърсфорд кисело. — Тон просто умира да ни каже.

— Това значи, че има нещо много, много голямо зад всичко това — бавно изрекох аз. — Всички товари, освен тези в свободни пристанища и при известни експедиционни условия, които не важат тук, трябва да се проверяват от митниците. Онези сандъци минаха през митницата на Карачио, което ще рече, че митничарите знаят какво има вътре. Вероятно с това се обяснява и изнервеността на нашия агент в Карачио. Но митницата ги е оставила да минат. Защо? Защото е имала такава заповед. А кой им е заповядал? Правителството. Кой дава заповеди на правителството? Кой друг освен генералисимусът — в края на краищата, той е правителството. Генералисимусът — продължих аз — стои зад всичко това. И всички ние знаем страхотната му нужда от пари. Чудя се, чудя се.

— Какво се чудите? — попита Марстън.

— Не зная точно. Кажете ми, докторе, имате ли тук възможност да сварите чай или кафе?

— Не съм срещал диспансер, който да няма такива възможности, момчето ми.

— Каква чудесна идея! — Сюзън Биърсфорд скочи на крака. — Умирам за чаша чай.

— Кафе.

— Чай.

— Кафе. Развеселете един болен. Това ще бъде чудесен експеримент за мис Биърсфорд. Искам да кажа, сама да свари кафе. Напълвате кафеничето с вода…

— Моля ви спрете дотук. — Прекоси до леглото ми и се загледа в мен с безизразно лице, напрегнато. — Имате къса памет, мистър Картър. Миналата нощ ви казах, че съжалявам, много съжалявам. Помните ли?